Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Известно време наистина вярвах, че тримата ще избегнем трагичната съдба, на която ни осъждаше присъствието на двата зазидани трупа. Няколко дни искрено вярвах, че сме успели да преодолеем проклятието на добрите хора.

Обаче не бях взел предвид предателството на човека, на когото бях имал глупостта да се доверя — Стефан Пианели.

— Това няма да ти хареса, но все пак ще издам книга, която ще разкаже истината за смъртта на Венка Рокуел — заяви ми най- спокойно репортерът една вечер в края на юни, докато седяхме на бара в една кръчма в старата част на Антиб, където ме бе поканил да пийнем по чашка.

— Коя истина?

— Единствената — отвърна невъзмутимо Пианели. — Нашите съграждани имат право да узнаят какво се е случило с Венка Рокуел и Алексис Клеман. Родителите на учениците в „Сент-Екзюпери“ имат право да знаят, че изпращат децата си в учебно заведение, в една от сградите на което вече двайсет и пет години има зазидани два трупа.

— Хайде, Стефан, ако го направиш, ще изпратиш мен, Фани и Максим в затвора.

— Истината трябва да се разкрие — каза той, като тупна с длан по плота на бара.

После се впусна в дълга тирада и като говореше със заобикалки, ми разказа за една касиерка, която загубила работата си заради грешка от няколко евро и снизхождението, което според него съдилищата проявявали към политиците и високопоставените хора. После подхвана вечните си приказки, които повтаряше до втръсване още от края на гимназията, за класовата борба и капиталистическата система — „средство за поробване в служба на акционерите“.

— Но какво общо има това с нас, Стефан?

Той ме изгледа едновременно строго и триумфиращо. Сякаш от първия ден се бе надявал да се окаже в това положение на превъзходство. И може би за пръв път почувствах каква голяма омраза хранеше Пианели към онова, което ние представлявахме.

— Убили сте двама души. Трябва да си платите за това.

Отпих глътка от бирата си и се опитах да си придам равнодушен вид.

— Не ти вярвам. Никога няма да напишеш тази книга.

Тогава Стефан извади от джоба си един дебел плик и ми го подаде. Той съдържаше договора, който бе подписал с едно парижко издателство, за публикуване на документалното му разследване, озаглавено: „Странен случай. Истината за Венка Рокуел“.

— Нямаш никакво доказателство за това, което твърдиш, клети приятелю. С тази книга ще подрониш авторитета си като журналист.

— Доказателствата са във физкултурния салон — отвърна с насмешка той. — Когато книгата излезе, уверявам те, че родителите на учениците ще се разбунтуват. Натискът ще бъде толкова силен, че ръководството няма да има друг избор, освен да събори стената.

— Давностният срок за убийството на Венка и Алексис Клеман вече е изтекъл.

— Може би, макар че е доста спорно от юридическа гледна точка, но за убийството на майка ти и на Алексис Девил не е така. Съдът ще се заеме с него и ще направи връзката между всички тези убийства.

Познавах издателството. То не беше нито много престижно, нито много безкомпромисно, но имаше средства да осигури на книгата голяма реклама. Ако книгата на Пианели наистина излезеше, щеше да има опустошителен ефект.

— Не разбирам защо ни осъждаш, Стефан. За да получиш своите пет минути слава ли? Това не ти прилича.

— Върша си работата, това е всичко.

— Работата ти е да предаваш своите приятели ли?

— Престани, работата ми е да бъда журналист, а и никога не сме били приятели.

Спомних си баснята за скорпиона и жабата. „Защо ме ужили? — попитала жабата скорпиона по средата на реката. — Заради теб и двамата ще умрем“ „Защото е заложено в природата ми“ — отвърнал скорпионът.

Пианели си поръча още една бира и продължи да човърка раната:

— Това наистина е завладяваща история! Модерната версия на историята на Борджиите! Да се хванем ли на бас, че „Нетфликс“ ще направи сериал по нея?

Гледах как този драскач се радва на унищожението на моето семейство и ми се прииска да го убия.

— Сега разбирам защо Селин те е напуснала — казах аз. — Защото си нищожество, гадно копеле.

Пианели се опита да плисне бирата си в лицето ми, но аз бях по-бърз от него. Направих крачка назад и му нанесох един прав удар в лицето и един ъперкът в корема, който го събори на колене.

Когато излязох от бара в нощната тъмнина, противникът ми беше повален на земята, но аз бях губещият. И този път нямаше кой да ме спаси.

Антиб, 18 септември 2002 г.