Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Франсис въздъхна. Ролята на шут, която се забавляваше да играе, беше просто камуфлаж. Освен Анабел никой не го познаваше истински. Никой не познаваше жестокостта и смъртоносния инстинкт, които бяха стаени в него. Тази ярост се беше проявила за първи път през 1961 г. в Монталдичо, когато беше на петнадесет години. Случи се в една лятна вечер край фонтана на площада. Младежите от селото се бяха напили. Един от тях се приближи твърде много до Анабел. Тя го отблъсна няколко пъти, но той продължи да й пуска ръка. До този момент Франсис стоеше настрана. Младежите бяха по-големи от него. Те бяха бояджии и стъклари от Торино, дошли да строят и ремонтират оранжерии в един селски имот. Когато видя, че никой няма да се намеси, той се приближи до групата и помоли младежа да я остави на мира. По онова време Франсис не беше много висок и дори изглеждаше малко недодялан. Когато нахалникът само му се изсмя в лицето, той го сграбчи за гърлото и му нанесе удар с юмрук в лицето. Въпреки телосложението си Франсис притежаваше огромна сила, а освен това кипеше от ярост. Веднъж започнал, той продължи да млати младия работник, без никой да може да го откъсне от жертвата му. Още от най-ранна възраст Франсис имаше проблеми с речта, които винаги го бяха възпирали да заговори Анабел. Думите сякаш засядаха в гърлото му. Така че онази нощ бе говорил с юмруците си. Разбивайки главата на онзи тип, той сякаш казваше на Анабел: „Когато си с мен, никой никога няма да те нарани.“

След като приключи с побоя, младежът беше в безсъзнание, с окървавено лице и в устата му не бе останал нито един здрав зъб.

Случаят бе предизвикал голямо вълнение в областта. След няколко дни карабинерите бяха потърсили Франсис, за да го разпитат, но той вече бе напуснал Италия и се бе преместил във Франция.

Когато години по-късно отново бе срещнал Анабел, тя му бе благодарила, че я е защитил, но му бе признала, че се страхува от него. Въпреки всичко двамата се бяха сближили и благодарение на нея той бе успял да овладее жестокостта си.

Докато люлееше сина си, Франсис си даде сметка, че бебето е заспало. Той се осмели да целуне Тома по челцето. Сладка и опияняваща, миризмата на бебето го развълнува, напомняйки му едновременно за аромата на хляб с мляко и на портокалов цвят. В прегръдките му Тома бе направо миниатюрен. Спокойствието, което се излъчваше от красивото му личице, бе изпълнено с обещания за бъдещето. Ала това малко чудо изглеждаше толкова крехко.

Франсис осъзна, че плаче. Не защото беше тъжен, а защото тази крехкост го плашеше. Той изтри една сълза от бузата си и възможно най-внимателно сложи Тома в люлката, без да го събуди.

Той отвори плъзгащата се стъклена врата, която водеше към откритата тераса на болничната стая, и излезе навън. Извади от джоба на сакото си пакет „Голоаз“, запали една цигара и внезапно реши, че това ще бъде последната му цигара. Сега, когато имаше семейни отговорности, трябваше да се пази. Колко време синовете се нуждаят от баща си? Петнайсет години? Двайсет? Или цял живот? Докато вдишваше лютивия тютюнев дим, той затвори очи, за да се наслади на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха между листата на една голяма липа.

С раждането на Тома на плещите му лягаше голяма отговорност, но Франсис беше готов да я поеме.

Да отгледаш дете и да го опазиш живо и здраво е много дълга борба, изискваща постоянна бдителност. Бедата може да връхлети най-неочаквано. Винаги трябва да си нащрек. Франсис обаче нямаше да се огъне. Той беше силен и издръжлив.

Шумът от плъзгащата се врата изтръгна Франсис от мислите му. Той се обърна и видя Анабел, която пристъпи с усмивка към него. Когато се сгуши в обятията му, почувства, че всичките му страхове се изпариха. Обгърнат от ласката на топлия бриз, Франсис си помисли, че докато Анабел е до него, ще може да се справи с всичко. Грубата сила е нищо, ако не се контролира от разума. Заедно, те винаги щяха да бъдат на крачка пред опасността.

Въпреки заплахата, която бе надвиснала над нас заради книгата на Пианели, Максим, Фани и аз продължихме да живеем така, сякаш тя не съществуваше. Отдавна бяхме минали възрастта на страховете. Отдавна бяхме минали възрастта, в която човек изпитва нужда да убеждава някого или да се оправдава. Бяхме си обещали едно нещо — каквото и да се случеше оттук нататък, щяхме да го посрещнем заедно.

Ден след ден ние живеехме, държейки се един за друг, и очаквахме да се разрази бурята, която тайно се надявах, че няма да ни връхлети.