Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Скъпи Тома,

Пиша ви след твърде много месеци мълчание, за да се сбогувам с вас. В действителност, когато тези редове стигнат до вас, прекосявайки Атлантика, аз ще съм приключил земния си път.

Но преди да си отида от този свят, исках да ви поднеса своите почитания за последен път. Ида ви уверя отново колко съм щастлив, че бях ваш учител, и с какво удоволствие си спомням нашите дискусии и всички моменти, които прекарахме заедно. Тома, вие бяхте най-добрият ученик в моята преподавателска кариера. Не най-блестящият, не този, който получаваше най-добрите оценки, но със сигурност най-благородният, най-чувствителният, най-човечният и най-отзивчивият.

Преди всичко не тъгувайте за мен! Отивам си, защото вече нямам сили да продължа напред. Бъдете сигурен, че не е поради липса на смелост, а защото животът ми изпраща изпитание, което не мога да понеса, и защото смъртта е единственият достоен изход от ада, в който попаднах. Дори книгите — моите верни другари, вече неми служат за опора.

Моята драма е ужасно банална, но нейната незначителност не намалява болката ми. Години наред тайно обичах една жена, бе з да се осмеля да й разкрия чувствата си от страх, че тя ще ме от хвърли. Дълго време единственото нещо, което ме крепеше, бе пpoсто да я гледам как живее, как се усмихва, как разговаря. Струваше ми се, че между нас има изключително духовно единство и усещането, което имах понякога, че чувствата ни са взаимни, ми вдъхваше сили, когато бях угнетен.

Признавам, че понякога си мислех за вашата теория за проклятието на добрите хора и наивно се надявах да я опровергая, но животът не се оказа мой съюзник в това отношение.

За съжаление, през последните седмици разбрах, че тази любов никога няма да бъде взаимна и че тази жена съвсем не е такава, за каквато я мислех. Аз определено не съм от хората, които успяват да променят съдбата си.

Грижете се за себе си, скъпи Тома, и преди всичко не скърбете за мен! Едва ли бих могъл да ви дам съвет, но подбирайте добре битките си. Не всички от тях заслужават да бъдат водени. Научете се понякога да се уповавате на другите и успейте там, където аз не успях, Тома. Не се изолирайте от хората, защото самотата убива.

Желая ви късмет за в бъдеще. Не се съмнявам нито за секунда, че ще успеете там, където аз не успях — да откриете сродна душа, за да посрещате заедно житейските несгоди. Защото, както е написал един от любимите ни писатели, „няма нищо по-ужасно от самотата сред хората“.

Запазете своята взискателност към себе си. Запазете това, което ви направи момчето, различно от другите. И се пазете от простаците. В духа на стоиците, не забравяйте, че най-добрият начин да се защитите от тях е да избягвате да приличате на тях.

И макар, както изглежда, моята съдба да показва обратното, аз оставам убеден, че нашите слабости са най-голямата ни сила.

Прегръщам ви.

Жан-Кристоф Граф

Родилният дом

Антиб, клиника „Жана дАрк“

9 октомври 1974 г.

Франсис Бианкардини внимателно бутна вратата на стаята. Оранжевите лъчи на есенното слънце струяха през френските прозорци, които гледаха към балкона. В този късен следобед тишината в родилния дом се нарушаваше единствено от далечната глъчка на излизащите от училище ученици.

Франсис влезе в стаята. Ръцете му бяха пълни с подаръци: плюшено мече за сина му Тома, гривна за Анабел, два пакета бишкоти и буркан със сладко от вишни за сестрите, които се грижеха толкова добре за тях. Той сложи подаръците на помощната масичка с колелца, опитвайки се да не вдига и най-малък шум, за да не събуди Анабел.

Когато се наведе над люлката, новороденото го погледна с невинните си очички.

— Как си, мъниче?

Той взе бебето на ръце и седна на един стол, наслаждавайки се на този вълшебен и в същото време тържествен момент след появата на бял свят на едно дете.

Изпитваше дълбока радост, примесена със съжаление и безсилие. Когато напуснеше клиниката, Анабел нямаше да се прибере с него у дома. Щеше да се върне при съпруга си, Ришар, който щеше да бъде законният баща на Тома. Неловка ситуация, която той трябваше да приеме. Анабел беше любовта на живота му, но имаше и своенравен характер. Тя беше невероятна любовница със собствено виждане за брака, която поставяше любовта над всичко.

В крайна сметка Франсис се беше съгласил да не разкриват връзката си. „Именно потайността на нашата любов я прави толкова специална — уверяваше го тя. — Излагането на показ на любовта я прави тривиална и я лишава от мистерията.“ Той виждаше в това още едно преимущество — щеше да скрие най-скъпите за него хора от потенциалните си врагове. Не е нужно да показваш на света онова, на което наистина държиш, защото ставаш твърде уязвим.