Клод Анжвен
Статията беше придружена от две снимки. На първата можеха да се видят щетите, нанесени на физкултурния салон — покритата с графити стена, лежащите на земята пожарогасители, счупените прозорци.
— Телата на Венка и Клеман никога няма да бъдат намерени — каза гневно Пианели. — Съвсем очевидно е, нали? Майка ти и Франсис са били прекалено умни и хитри и са заличили всички следи. Ще ти кажа нещо, авторе. Ти и твоите приятели можете да благодарите на родителите си, че ви измъкнаха от големи неприятности.
На втората снимка се виждаше майка ми — стоеше със скръстени ръце, облечена в строг костюм, с хваната на стегнат кок коса и безстрастно изражение на лицето. Зад нея се извисяваше масивната фигура на Франсис Бианкардини с вечното му кожено яке. Той държеше мистрия в едната си ръка и длето в другата.
Доказателствата бяха съвсем очевидни. През 1997-ма — пет години след убийствата и няколко месеца преди майка ми да си подаде оставката, тя и любовникът й бяха решили да махнат телата от стената на физкултурния салон. Двамата не са можели да живеят с този дамоклев меч над главите си. За да оправдаят намесата на Франсис, те бяха симулирали този акт на вандализъм. Ремонтните работи бяха извършени през коледната ваканция — единственият момент от годината, когато гимназията беше почти пуста. Пътят, така да се каже, е бил чист и Франсис — този път без помощта на Ахмед — е могъл да премести телата и окончателно да се отърве от тях.
Толкова много се бяхме страхували, че труповете ще бъдат намерени, а те вече двайсет и пет години почиваха някъде извън пределите на гимназията!
Леко зашеметен, аз погледнах отново снимката на Франсис. Проницателните му очи сякаш пронизваха фотографа и през него всички, които един ден биха се изпречили на пътя му. Стоманен, леко арогантен поглед, който казваше: „Не се страхувам от никого, защото винаги ще бъда с една крачка пред опасността.“
Пианели безмълвно си беше тръгнал.
Поех бавно по алеята, за да се върна при приятелите си. Отне ми доста време, докато осъзная напълно, че вече няма от какво да се страхуваме. Когато стигнах до терасата, прочетох отново статията. Като се вгледах внимателно в снимката на майка ми, забелязах, че тя държи в ръцете си връзка ключове. Без съмнение ключовете на проклетия физкултурен салон. Ключовете на миналото, но и онези, които ми отваряха вратите на бъдещето.
Привилегията на романиста
Човек не пише, за да стане писател, а за да открие мълчаливо
онази любов, която липсва на всяка любов.
Кристиан Бобен
На масата пред мен лежат една химикалка „Бик“ за тридесет цента и един блокнот с карирани листове — моите единствени оръжия, откакто се помня.
Седя в библиотеката на гимназията на моето някогашно място — в малката ниша до прозореца, който гледа към павирания двор и обраслия с бръшлян фонтан. Читалнята е изпълнена с миризмата на паркетин и разтопен восък. Старите учебници по литература събират прах по рафтовете зад мен.
След пенсионирането на Зели ръководството на гимназията реши сградата, в която се помещаваше театралният клуб, да носи моето име. Отхвърлих идеята, като предложих тя да бъде кръстена на Жан-Кристоф Граф, обаче се съгласих да напиша и да изнеса кратка встъпителна реч пред учениците.
Махам капачето на химикалката и започвам да пиша. През целия си живот правех само това. Пишех, подтикван от два противоположни порива — да издигам стени и да отварям врати. Стени, за да спра опустошителната жестокост на действителността, и врати за бягство в един паралелен свят, в една действителност — не такава, каквато е, а каквато би трябвало да бъде.
Това невинаги се получава, но понякога, поне за няколко часа, фикцията наистина става по-силна от реалността. Може би именно в това се състои привилегията на творците като цяло и по-конкретно на романистите — от време на време да печелят в битките си срещу действителността.
Пиша, зачерквам и отново пиша. Броят на изписаните страници се увеличава. Постепенно се ражда една нова история. Алтернативна история, която обяснява какво наистина се е случило в онази съдбовна вечер на 1992 г., или по-точно в нощта на 19-и срещу 20-и декември.
Представете си… Сняг, студ, нощ. Представете си онзи конкретен момент, когато Франсис се е върнал в стаята на Венка с намерението да я зазида в стената.
Той се приближи до тялото й, което лежеше в топлата постеля, повдигна го като перце благодарение на огромната си сила и понесе девойката на ръце като принцеса. Но не за да я отнесе в някой прекрасен замък, а на една тъмна и студена строителна площадка, където миришеше на бетон и влага. Вървеше сам. Придружаваха го единствено неговите демони и призраци. Преди това бе изпратил Ахмед да се прибере вкъщи. Франсис остави тялото на Венка на постлан на земята брезент и включи всички лампи на площадката. Той гледаше като хипнотизиран тялото на девойката и не можеше да си представи, че ще излее бетон върху нея. Няколко часа по-рано без никакво колебание се беше отървал от тялото на Алексис Клеман. Но сега не беше същото. Сега бе много трудно. Той дълго съзерцава Венка. После се приближи до нея, за да метне върху тялото й едно одеяло, сякаш можеше да измръзне. И за момент, докато сълзите се стичаха по бузите му, си представи, че тя все още е жива. Илюзията бе толкова силна, че му се стори, че гърдите й леко се повдигат.
Читать дальше