Гийом Мюссо - Защото те обичам

Декември 2006 г.

Бъдни вечер, в центъра на Манхатън…

Още от сутринта непрестанно вали сняг. Вкочанен от студ, въпреки вакханалията от светлини, „градът, който никога не спи“, като че ли живее на бавни обороти. За Бъдни вечер уличното движение е учудващо спокойно — пухкавият слой сняг и дебелите преспи затрудняват всякакъв опит за придвижване.

На пресечката на „Медисън авеню“ с „36-та улица“ лимузините вървят в забавен каданс една след друга. Те оставят своите пътници пред хубава сграда в ренесансов стил, където е седалището на „Морган Лайбръри“, една от най-престижните културни фондации в Ню Йорк, празнуваща днес своята стогодишнина.

Величественото стълбище е същинска вихрушка от смокинги, разкошни рокли, скъпи кожи и бижута. Тълпата се насочва към пристройка от стъкло и стомана, чрез която сградата хармонично се вписва в XXI век. На последния етаж широк коридор води към помещение, където зад витрини са изложени някои от съкровищата на институцията: библия на Гутенберг, средновековни ръкописи с миниатюри, картини на Рембранд, Леонардо да Винчи и Ван Гог, писма на Волтер и Айнщайн, даже и парче от хартиена салфетка, върху което Боб Дилън е написал текста на песента Blowin’ in the Wind.

Постепенно всички се смълчават, закъснелите бързат да заемат местата си. Тази вечер част от читалнята е специално пригодена, за да могат неколцина привилегировани да чуят как цигуларката Никол Хатауей изпълнява сонати на Моцарт и Брамс.

Музикантката излиза на сцената, посрещната с аплодисменти. Тя е около трийсетгодишна млада жена с грациозна и овладяна походка. Кок а ла Грейс Кели й придава вид на героиня от филмите на Хичкок. Получила овациите на международните сцени, тя е свирила с най-прочутите оркестри и още с първия си диск, записан на шестнайсетгодишна възраст, е спечелила безброй награди. Пет години по-късно болезнена драма е съсипала живота й, но въпреки това, заради предизвикания широк отзвук в пресата и телевизията, нейната известност дори е нараснала и е излязла извън кръга на меломаните.

Никол поздравява публиката и намества инструмента си. Класическата й красота е в пълна хармония с изящната патрицианска сграда и цигуларката съвсем естествено се вписва сред античните гравюри и средновековните ръкописи. С непринудено, но уверено движение лъкът й веднага влиза в диалог със струните, който ще продължи по време на целия концерт.

Навън в студената нощ снегът продължава да вали.

Вътре цари комфорт, лукс и изисканост.

На по-малко от петстотин метра, недалеч от метростанцията „Гранд Сентръл“, леко се повдига капак на канализационната мрежа и се показва рошава глава с обезобразено лице и с празен поглед в очите.

Мъжът държи в ръцете си черен лабрадор, пуска го и се измъква, макар и трудно, върху заснежения тротоар. Криволичейки по платното под воя на клаксоните, той пресича улицата с риск да бъде прегазен.

Слаб и мършав, този бездомник е облечен в мръсно и излиняло палто и срещащите го минувачи инстинктивно се отдръпват, ускорявайки крачка.

И това е естествено. Той знае, че предизвиква страх у хората, че мирише на кир, пикоч и пот.

Навършил е едва трийсет и пет години, а вече изглежда на петдесет. В миналото е имал работа, жена, дете и дом. Но то е било отдавна. Сега е само блуждаеща сянка, загърнат в дрипи призрак, който ломоти несвързани думи.

Едва се държи на крака: не върви, не се олюлява, а по-скоро се влачи по улицата.

Кой ден сме? Коя дата? Кой месец?

Той вече не знае. В главата му е пълна бъркотия. Светлините на града като че ли се размиват пред очите му. Носените от вятъра ледени снежинки го бодат по лицето като остриета. Краката му са премръзнали, стомахът го боли, костите му са готови да се счупят.

Изминали са две години, откакто е напуснал човешкото общество, за да се скрие в недрата на града. Както хиляди други бездомници, и той е потърсил подслон в тунелите на метрото, в градската канализация, в железопътната мрежа. Нека почтените граждани и туристите бъдат спокойни: политиката на нулева толерантност, прокламирана от общинските власти, е дала своите плодове, почистила е грижливо Манхатън, но само на повърхността. Под блестящите небостъргачи шава един паралелен град: Ню Йорк на човешките отрепки, изпълващи огромната система от тунели, ниши и дупки. Хиляди „хора къртици“, изхвърлени на сметището, бягат от полицейското преследване и се укриват в тесните мръсни подземни коридори сред плъхове и изпражнения.