Гийом Мюссо - Защото те обичам

— Но ако продължиш да живееш навън, ти ще умреш! Това ли искаш? Щом е така, върви! Пусни си един куршум в главата!

— Не искам да умра, защото желая да съм тук в момента, когато тя бъде намерена.

Никол имаше нужда от помощ. Тя взе мобилния си телефон и набра номера на Конър.

Вдигни, Конър, вдигни!

Някъде в нощта многократно отекна едно напразно позвъняване. Никол разбра, че Конър няма да й отговори и бе изгубила битката. Сама нямаше да успее да задържи мъжа си.

Марк пак легна на дивана в хола и спа няколко часа.

На разсъмване стана, взе спортен сак от гардероба и напъха в него одеяло, наметка, няколко пакета с бисквити и много бутилки с алкохол.

Никол прибави мобилен телефон, батерия и зарядно.

— Ако все пак решиш да се обадиш на Конър или за да мога да се свържа с тебе…

Когато Марк отвори входната врата, снегът беше спрял и първите утринни лъчи обагряха града в синкави отблясъци.

Още щом стъпи на снежната покривка, черният лабрадор като по чудо се появи иззад близката кофа за боклук и радостно изджавка. Марк го почеса по главата в знак на привързаност. После духна на ръцете си, за да ги постопли, сложи сака на рамо и се отправи към Бруклинския мост. Останала сама на прага, Никол гледаше как мъжът на живота й се отдалечава в студеното утро. После застана на средата на улицата и му извика:

— Имам нужда от теб!

На десетина метра от нея Марк се обърна като замаян от удар боксьор и понечи да разпери ръце, сякаш искаше да й каже, че съжалява.

После изчезна зад ъгъла.

Кабинетът на доктор Конър Маккой се намираше в една от стъклените кули на престижната многофункционална сграда „Тайм Уорнър Сентър“ в западната част на Сентръл Парк.

Конър се гордееше с кабинета си, обзаведен така, че пациентите да се чувстват добре и да получат възможно най-добрите грижи. Психологът си бе спечелил име и клиентелата му непрестанно растеше, въпреки че не всичките му колеги харесваха неговите нетрадиционни методи.

В тази коледна нощ Конър все още беше в своя кабинет, потънал в медицинското досие на някакъв болен. Една прозявка, която се опита да сдържи, го накара да хвърли поглед към часовника си.

Един и половина след полунощ.

В крайна сметка никой не го чакаше. Конър живееше само заради професията си и нямаше нито съпруга, нито семейство. Създал бе първия си кабинет заедно със своя приятел от детските години Марк Хатауей, с когото споделяха една и съща страст към психологията. И двамата бяха израснали в трудните условия на един чикагски квартал. Бяха изпитали отблизо страданието, преди да посветят своята кариера и енергията си на търсенето и прилагането на нови методи за терапия. Те жънеха зашеметяващи успехи, но това продължи до момента, когато Марк бе сполетян от нещастието. Конър му бе дал цялата подкрепа, на която бе способен, възобновявайки заедно с него издирването на изчезналото момиче, след като полицията бе отпуснала безпомощно ръце. Но тази помощ не се бе оказала достатъчна: сломен от мъка, Марк също бе изчезнал и това бе предизвикало у Конър дълбока покруса. Той не само че бе загубил най-добрия си приятел, но бе претърпял и най-големия си професионален провал.

За да прогони лошите спомени, Конър стана от фотьойла и си наля съвсем малко чисто малцово уиски.

— Весела Коледа! — промълви той, вдигайки чаша към отражението си в огледалото.

Ограден със стъклени пана и облян от някаква неземна светлина, кабинетът му предлагаше зашеметяваща гледка към парка. Върху една метална етажерка се извисяваха две скулптури в стил Джакомети, а на стената монохромна картина на Робърт Райман предизвикваше недоумение у онези, които виждаха в нея само бял квадрат. Конър обаче бе очарован от изящните преливания на светлината върху платното.

Да отгатнеш невидимото, да виждаш отвъд привидното…

Такава бе самата същност на неговата професия.

С чаша в ръка докторът разгледа няколко снимки на екрана на своя лаптоп. Това бяха изображения на част от мозъка на негов пациент. Конър винаги оставаше запленен от този вид снимки.

Да страдаш, да обичаш, да си щастлив или нещастен: всичко ставаше там, в гънките на мозъка, сред милиардите неврони. Желанието, паметта, страхът, агресивността, мисълта, сънят, всичко в известна степен зависеше от отделяните от организма химически субстанции, от невротрансмитерите, чиято роля е да предават съобщенията от един неврон на друг. Въодушевен от последните открития в невронауките, Конър бе сред първите, които се бяха заели с изясняването на биологическите причини за депресията. Изследването, в което бе взел участие, показваше, че една по-къса форма на транспортиращ ген предразполага човека към депресия или самоубийство. Следователно индивидите не се раждат равни и не реагират еднакво на изпитанията на живота.