Гийом Мюссо - Защото те обичам

Тогава нещо в него се пречупи и той, ридаейки, се строполи, опрял гръб о стената. Никол се сгуши до гърдите му и те останаха така доста време, сплетени в обща прегръдка, сближени от една и съща болка. С нежната си кожа тя се притискаше към неговото грапаво тяло, тънкият аромат на финия й парфюм се смесваше със смрадта на бездомника.

Държейки мъжа си за ръка, Никол го отведе в банята, пусна водата от душа и излезе. Опиянен от приятната миризма на шампоана, Марк остана близо половин час под живителния горещ дъжд на душа. Ръсейки навсякъде вода, той се загърна с голяма хавлия и излезе в коридора, оставяйки локвички по излъскания паркет. Отвори вратата на някогашния си гардероб и установи, че дрехите му си стояха на мястото. Но погледът му изобщо не се спря върху костюмите „Армани“, „Бос“, „Дзеня“ — останки от предишния му живот — а предпочете да обуе гащета, дънки от плътен плат, тениска с дълги ръкави и дебел пуловер.

После слезе при Никол в кухнята.

Тук съчетанието от дърво, стъкло и метал създаваше впечатляващ ефект на прозрачност. Дълъг работен плот с изчистени линии бе опрян до стената, а в средата на помещението бе обособено кътче с готварска печка и всички необходими кухненски уреди. Преди много години на това място цареше задушевната атмосфера на сутрешните семейни закуски, на следобедните хапвания с палачинки и на вечерите за влюбени. Но отдавна вече тук никой не се бе занимавал с готвене.

— Приготвих ти омлет с препечени филийки — каза му Никол, наливайки горещо кафе в голяма чаша.

Марк седна пред чинията си, но веднага след това стана. Ръцете му почнаха да треперят. Преди да се докосне до храната, трябваше да пие.

Под смаяния поглед на Никол той отвори трескаво първата попаднала му бутилка вино и погълна половината на две дълги глътки. После, временно успокоен, изяде храната и продължи да мълчи, докато най-сетне Никол се реши да го попита:

— Къде беше, Марк?

— В банята — отвърна той, без да я погледне.

— Не… Къде беше през последните две години?

— Долу.

— Долу?

— В тунелите на метрото, в градската канализационна мрежа, при бездомните.

Просълзена, жена му поклати глава в знак на неразбиране.

— Но защо?

— Много добре знаеш защо — повиши глас той.

Никол се приближи до него и го хвана за ръката.

— Но нали имаш жена, Марк, и професия, и приятели…

Той отдръпна ръката си и стана.

— Остави ме на мира!

— Обясни ми едно нещо! — извика тя и се опита да го задържи. — Каква полза имаш да живееш като клошар?

Мъжът втренчи очи в нея.

— Живея така, защото не мога по друг начин. Ти можеш, но аз не мога.

— Не ми внушавай чувство за вина, Марк!

— Не те упреквам в нищо. Преподреди живота си, ако така ти изнася. Аз не съм в състояние да надмогна болката.

— Та ти си психолог, Марк. Помогнал си на много хора да преодолеят най-различни сътресения.

— Аз не искам да преодолея тази болка, защото тя е единственото нещо, което ме крепи на този свят. Това е всичко, което остана от дъщеря ми, разбираш ли? Не минава и една минута, без да мисля за нея, без да се питам какво й е направил нейният похитител, без да си задавам въпроса къде би могла да се намира в този момент.

— Тя е мъртва, Марк — промълви студено Никол.

Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Той вдигна ръка към жена си и я хвана за гърлото, сякаш искаше да я удуши.

— Как можа да произнесеш тези думи?

— Пет години изминаха, Марк! — простена тя, освобождавайки се. — Пет години без никаква вест за нея, пет години без някой да ни е поискал откуп.

— Все пак остава някаква надежда…

— Не, Марк, свършено е. Няма смисъл да се надяваме. Тя не може да се появи току-така. Това никога не се случва, разбираш ли, никога!

— Млъкни!

— Ако все пак се намери нещо, то ще е нейния труп. Нищо повече.

— Не е вярно!

— Вярно е. И не си мисли, че само ти страдаш. А какво да кажа аз, която изгубих не само дъщеря си, но и мъжа си?

Без да й отговори, Марк излезе бързо от кухнята.

Никол го последва, решена да го атакува в собствения му окоп.

— Не си ли помислял, че бихме могли да имаме други деца? Не си ли си казвал, че с времето животът в тази къща би могъл да се възроди?

— Преди да имаме други деца, аз искам да открия дъщеря си.

— Нека се обадя на Конър. От две години той те търси навсякъде. Би могъл да ти помогне да преодолееш мъката си.

— Не искам нищо да преодолявам. Дъщеря ми страда и аз искам да страдам заедно с нея.