Гийом Мюссо - Защото те обичам

Мъртва съм.

Не. Още не съм. Защо?

Някой изниква изневиделица.

Бездомник.

Никол предполага, че ще последва ново нападение, но разбира, че новодошлият се опитва да я спаси. Всъщност той е поел с рамото си удара на ножа. Въпреки че е ранен, става бързо, нахвърля се стръвно върху нападателя, успява да го обезоръжи и да го принуди да изпусне взетата плячка. Между двамата се завързва лют ръкопашен бой. Макар и дребен на ръст, бездомникът в крайна сметка надделява над своя противник. Подпомогнат от черния си лабрадор, успява в края на краищата да го прогони.

Но победата си има цена. Останал без сили, той рухва ничком върху замръзналия тротоар.

Виждайки това, Никол се втурва към него, изгубвайки по пътя лачената си обувка.

Ето я коленичила върху скрежа до главата на човека, който току-що й е спасил живота. Забелязва следи от кръв върху снега. Защо ли този бездомник се е изложил на такъв риск заради нея?

— Ще му дадем двайсет долара, за да му се отблагодарим — предлага несръчно Ерик и прибира портфейла и телефона си, останали в пръхкавия сняг. Сега, когато опасността е отстранена, адвокатът възвръща свойствената си надменност.

Никол го поглежда с ненавист.

— Не виждаш ли, че е ранен?

— В такъв случай ще позвъня в полицията.

— Не трябва да звъниш в полицията, а да извикаш линейка!

Тя с мъка успява да обърне непознатия по гръб. Слага ръка на обилно кървящото му рамо и поглежда обраслото му с гъста брада лице.

Едва когато се взира в трескавите му очи, които втренчено я гледат, тя успява да го познае.

Тогава нещо в нея се пречупва. Гореща вълна облива цялото й тяло. Все още не може да разбере дали това е болка, или облекчение. Рана от изгорено или надежда, избликнала внезапно в тази зимна нощ.

Навежда се към ранения, приближава лицето си до неговото, за да го предпази от снежната вихрушка, която се вие около тях.

— Какво правиш? — пита я загрижено Ерик.

— Затвори телефона и докарай колата си — нарежда му тя и се изправя.

— Защо?

— Този мъж… аз го познавам.

— Как така го познаваш?

— Помогни ми да го закараме вкъщи — казва му тя, без да му отговори.

Ерик разтърсва глава, въздиша и възкликва:

— Но кой, по дяволите, е този тип?

Със зареян в празното поглед Никол мълчи известно време, преди да промълви:

— Това е Марк, моят съпруг.

Бруклин, оттатък реката, в приветливия комфорт на малка викторианска къща, украсена с кулички и с гаргойли…

В камината пращи буен огън.

Все още в безсъзнание, Марк Хатауей лежеше на дивана в хола. Краката му бяха загърнати с дебело одеяло. Наведена над рамото му, доктор Сюзън Кингстън тъкмо беше зашила раната му.

— Повърхностна е — обясни тя на Никол, сваляйки ръкавиците си. — Повече ме безпокои общото здравословно състояние на Марк: развил е тежък бронхит, тялото му е покрито с хематоми, има и доста следи от измръзване.

Малко преди това същата вечер, докато се наслаждаваше на традиционния коледен пудинг, Сюзън беше извикана по телефона от своята съседка Никол Хатауей с молба да окаже помощ на ранения й мъж.

Макар и изненадана, лекарката не се поколеба и за миг. Тя и нейният съпруг познаваха добре Марк и Никол. Преди да се случи онази драма преди пет години, двете съпружески двойки изпитваха взаимна симпатия и често излизаха заедно, за да опитат кухнята на един или друг италиански ресторант в Парк Слоуп, да си купят нещо от антикварите в Бруклин Хайтс или да потичат през уикенда по обширните зелени поляни на Проспект Парк.

Днес онова време изглеждаше далечно, сякаш никога не е съществувало.

Вглеждайки се в Марк, Сюзън не можеше да сподави ужасното усещане за нещо объркано.

— Ти не знаеше ли, че живее на улицата?

Никол не беше в състояние да отговори и само поклати отрицателно глава.

Една сутрин преди две години Марк й каза, че заминава, че няма сили да продължава живота си „ей така“, че вече не издържа. Тя стори всичко, за да го задържи, но понякога и всичко не е достатъчно. Оттогава насетне нямаше ни вест, ни кост от него.

— Дадох му успокоително и антибиотици — каза Сюзън, прибирайки докторските си принадлежности.

Никол я изпрати до вратата.

— Утре сутринта ще мина пак — обеща й лекарката. — Но…

Тя не довърши изречението си, защо почувства срам и ужас от това, което щеше да каже.