Сандра Браун - Защото те обичам

Защо Господ е създал смъртта толкова болезнена? — питаше се младата жена.

Тя сграбчи издутия си корем, когато следващата болка разкъса долната част на тялото й и се спусна по бедрата. Поредният пристъп премина и тя загълта въздуха на пресекулки като някакво ранено животно, опитващо се да събере сили да отрази следващата атака, която щеше да се вкопчи в нея само след броени минути. Нямаше съмнение, че щеше да я сполети, защото не мислеше, че ще й бъде позволено да умре, преди да се роди детето й.

Тя потрепери конвулсивно. Дъждът беше леден, а всяка капка — тънка игла, пробождаща кожата; влагата се беше просмукала в дрипавата й рокля и бельо, които по някакво чудо беше съумяла да задържи заедно с няколко груби шева. Дрипите лепнеха към тялото й подобно на мокра козина, непосилно тегло, приковало я към прогизналата земя заедно с непрекъсващото страдание. Студът я пронизваше до кости, но въпреки това потта извираше безспир след часовете безмерни страдания.

Кога беше започнало всичко това? Миналата нощ, точно след залез-слънце. Болката в долната част на гърба й се беше усилвала постепенно, за да пропълзи накрая около целия корем и да сграбчи в безмилостното си менгеме утробата й. Забуленото от облаци небе не позволяваше да се определи точно кое време на деня беше, но тя предположи, че утрото вече преваля.

Тя се концентрира върху гъстите клони над главата си, които затуляха посивялото небе, докато изтърпи поредната контракция, изстискваща вътрешностите й. Дъждовните облаци препускаха по небето и нехаеха за девойката, която нямаше още и двадесет години, гърчеща се изоставена сред пустошта на Тенеси и даряваща живот на същество, за което тя не искаше да мисли като за бебе, та дори и като за човек.

Завъртя глава и положи буза върху постелята от прогизнали и прогнили листа, останки от миналата есен, като остави сълзите си да се смесят с дъжда. Бебето й беше заченато в срам и унижение и едва ли съществуваха условия по-мизерни от тези, в които заслужаваше да се роди.

— Велики Боже, помогни ми да умра — помоли се тя при следващия жесток пристъп, разкъсващ тялото й отдолу нагоре.

Той громолеше в тялото й подобно на лятна гръмотевица, набирайки яростна стремителност в мига преди да разтърси плътта й, точно както екът прокънтява в подножието на планинския склон.

Миналата нощ се беше опитала да забрави болките, без да прекъсва ход. Но когато между бедрата й рукна вода, тя се насили да легне на земята. Нямаше намерение да спира, защото всеки изминал ден означаваше още няколко мили по-далеч от трупа, който сигурно вече беше намерен. Тя се надяваше да изгние и никой да не го открие, но в действителност съзнаваше добре, че едва ли щеше да има такъв късмет.

Безмилостната болка, разкъсваща вътрешностите й, без съмнение бе наказание, пратено й от Бог, защото бе изпитала щастие, гледайки как едно от творенията Му умира. Също и късчето живот, което носеше в утробата си от девет месеца и на което желаеше смъртта. Беше страшен грях, но въпреки това се молеше най-горещо да не види с очите си искрицата живот, която се стремеше да се изтръгне от утробата й. Молеше се да умре преди бебето.

Следващият пристъп беше най-жестокият от всички до този момент и я накара да се надигне и да седне на земята. Трепереше неудържимо колкото от страх, толкова и от болка. Последният напън я беше разпорил от горе до долу. Тя издърпа над коленете си оръфания подгъв на роклята си и паяжинестите останки от фустанелата, след което нерешително пъхна ръка между краката си и се докосна.

— Ооооо… — изскимтя тя и заплака.

Пръстите й бяха докоснали главичката на бебето. Тя дръпна ръката си с полепнала кръв и слуз. Внезапно тялото й се обтегна като струна до скъсване в опита си да изхвърли чуждото тяло, в което изведнъж се беше превърнало съществото, обитавало уюта на утробата й в продължение на девет месеца.

Тя се подпря на лакти, разтвори бедра и се напрегна с всички сили. Кръвта забумка в тъпанчетата й и зад присвитите й очни ябълки. Челюстите я заболяха от стискането. В миговете на кратко отпускане устата й жадно гълташе животворния въздух. След което болката прииждаше отново. И отново.

Тя изпищя и вложи последната искрица живот в един последен напън, който събра енергията на цялото й тяло в онова тясно място между бедрата й.

И изведнъж се почувствува свободна.

Рухна изтощена по гръб, като жадно и шумно гълташе с благодарност въздуха, примесен с дъждовна влага. В гората не се долавяше никакъв звук, с изключение на задъханото й дишане, наподобяващо скъсан ковашки мях, и тежкия ромон на дъжда. Отсъствието на всякакви други звуци беше зловеща прокоба. Дребното същество, току-що напуснало тялото й, лежеше безмълвно и неподвижно.