Сандра Браун - Защото те обичам

На челото му изби пот, но сега, след като бебето вече не се виждаше, се почувства по-добре.

— Госпожо — прошепна той, — хей, госпожо, чувате ли ме?

Той боязливо я докосна по рамото. Тя простена и обърна главата си.

Никога не беше виждал такава коса. Дори и разрошена, пълна с клечки и листа, тя пак си беше хубава, къдрава и мека. За пръв път виждаше и такъв цвят. Нито съвсем червена, нито пък съвсем кестенява, а нещо по средата. Той измъкна манерката от кожената връв около врата си и развинти капачката.

— Госпожо, искате ли вода?

Той смело притисна металната гърловина до бледите й устни и изля малко вода върху тях. Езикът й се показа и облиза влагата.

Буба наблюдаваше като омагьосан как очите й се отвориха и се втренчиха размътено в него. Момичето видя едно момче с широко отворени очи на около шестнайсет години, приведено разтревожено над нея. Косата му беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Дали не беше ангел? А тя — в рая? Ако беше така, то тогава той не се различаваше по нищо от земята. Същото небе, същите дървета, същата прогизнала от дъжда гора. И болката между бедрата й беше същата. Значи още беше жива! Не, не, иди си, момче! Искам да умра. Тя отново притвори очи и загуби свяст.

Безпомощен и разтревожен за живота на младата жена, Буба приседна на мократа земя под дървото. Очите му не се отделиха от лицето й докато не чу шумоленето в гъстия листак, през който се провираха майка му и баща му.

— За какво момиче бърбори Люк, синко? — запита Зик Лангстън по-големия си син.

— Вижте, мамо, татко — изрече развълнувано Люк, като сочеше с пръст. — Ето я.

— Махнете се всички от пътя ми и ме оставете да видя бедното момиче. — Жената нетърпеливо разблъска мъжете настрани и коленичи тежко до момичето.

Отмахна първо влажния кичур коса, прилепнал към хлътналите бузи.

— Хубава е, нали? Чудя се какво ли е търсела в тоя пущинак сама.

— Там има бебе, мамо.

Госпожа Лангстън погледна първо Буба, после съпруга си, като тръсна глава в мълчалив сигнал да отведе настрана момчетата. Щом се обърнаха с гръб към нея, тя повдигна роклята на момичето. Тя недовиждаше, но гледката беше зловеща.

— Боже милостиви — промърмори тя. — Зик, подай ми ръка. Вие, момчета, бягайте веднага обратно във фургона и кажете на Анабет да застеле един сламеник. Разпалете хубавичко огъня и сложете чайника да заври.

Разочаровани, че щяха да изтърват най-интересната част от лечението, те в един глас запротестираха:

— Ама, мамо…

— Изчезвайте, казах ви.

За да не си навлекат гнева на майка си, който вече се разгаряше, те се затътриха обратно към кервана.

— Май е доста зле, а? — запита Зик, като приклекна до жена си.

— Аха. Първо трябва да оправим родилната треска, защото може да си иде като едното нищо от натравяне.

Те мълчаливо се заеха с изпадналото в несвяст момиче.

— Какво да правя с това? — запита Зик.

Беше увил плацентата заедно с изстиналото телце на мъртвороденото в стегнат вързоп.

— Погреби го. Съмнявам се тя дали ще има сили да отиде до гробчето поне още няколко дни. Отбележи мястото, защото после може да поиска да го види.

— Ще поставя един голям камък отгоре му, за да не могат животните да го разровят — изрече тежко Зик и се зае да копае яма с малката лопата, която беше донесъл със себе си.

— Как е момичето? — запита той, след като привърши, изтривайки ръцете си с пъстра кърпа.

— Още кърви, но съм я превързала добре. Повече нямаме работа тук. Можеш ли да я пренесеш до лагера?

— Ако ми помогнеш да я вдигна.

Момичето дойде в съзнание и запротестира, размахвайки вяло ръце докато Зик я обхващаше под коленете и гърба, за да я повдигне. После изнемощелите й крайници се отпуснаха и тя отново загуби свяст. Главата й клюмна на рамото му.

— Много особена коса има — каза Зик не без интерес.

— Не съм виждала досега такава — потвърди жена му разсеяно, докато събираше нещата, които бяха донесли със себе си. — Да побързаме, защото май пак завалява.

Между бедрата й пареше. Усещаше гърлото си сухо и раздразнено. Болеше я цялото тяло. И въпреки това някакво чувство на покой я обгръщаше отвред. Дрехите й бяха сухи и топли. Дали все пак не беше се озовала в рая? Може би онова светлокосо момче я беше оставило да умре? Затова ли чувстваше такава сигурност? Но в рая човек не да изпитва болка, а нея я болеше.

Тя с мъка отвори очи. Над главата си видя покривало от бял брезент. До сламеника, на който лежеше, светеше изправен върху един сандък фенер със слаб пламък. Тя се протегна, доколкото болката между бедрата й позволяваше, опипвайки меката постеля. Краката й бяха боси, но нагоре беше облечена в бяла нощница. Ръцете й се плъзнаха надолу, озадачени от промяната, станала с нея. След миг проумя, че коремът й отново е плосък.