Сандра Браун - Защото те обичам

Мама Лангстън не беше се върнала, когато керванът потегли на следващата сутрин. Говореше се, че мисис Коулман още ражда, и че тя настояла да не се губи време заради нея. Буба предложи да замести мистър Коулман на капрата, докато Зик кара техния фургон.

В отсъствието на Мама Лангстън Анабет, като най-голяма дъщеря, пое в свои ръце готвенето и грижата за по-малките деца. Тя се грижеше за Лидия със същата всеотдайност като майка си. Лидия беше изумена пред познанията на момичето за процеса на раждане.

— Съжалявам, че се налага да правиш всичко това — извиняваше се тя, докато Анабет отстраняваше прогизналите превръзки.

— Приказки, правила съм го за мама при последните две бебета, а и от две години ми идва всеки месец. Няма нищо.

Мама Лангстън се върна във фургона по обед, когато керванът спря за почивка, с тъжната новина, че мисис Коулман починала само половин час след като родила момченцето си.

— Беше толкова крехка. Мистър Коулман направо полудя и само се проклина и обвинява себе си, че я е взел със себе си на това пътуване. Тя му била казала, че щяла да ражда чак през септември, като стигнем Джеферсън. Не е виновен, но сега просто не е на себе си.

— А бебето? — попита Зик, като загриза една изсъхнала и корава бисквита, останала от закуска.

— Най-мъничкото кутренце, което някога съм виждала. Нямаше силица даже да проплаче. Не бих се учудила, ако и то предаде богу дух днес. — Тя се вмъкна във фургона и се обърна към Лидия, която неволно беше станала свидетел на разговора им. — Как си, момичето ми?

— Благодаря, добре мисис Лангстън.

— Наричай ме Мама. Анабет се грижи добре за теб, нали? Съжалявам, че не мога да съм тук, но момченцето наистина е много зле.

— Разбира се — прошепна Лидия. — Добре съм. Веднага щом се почувствам малко по-добре, ще те освободя от грижите за мен.

— Това вече ще реша аз. Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш ми малко зачервена. — Тя положи загрубялата си длан върху челото на момичето. — Имаш още треска. Ще кажа на Анабет да ти направи студен компрес следобед.

Лидия имаше нов проблем, но не искаше да прибавя още една грижа към останалите на Мама Лангстън, затова не й каза за подутите си и болезнени гърди. През деня успя да дремне, защото керванът беше спрял от уважение към мистър Коулман. Анабет й донесе обилен, макар и малко набързо приготвен обяд, защото всички трябваше да се съберат след вечеря за погребението на мисис Коулман.

Лагерът притихна. Лидия лежеше в леглото с поглед вперен в брезента над главата си. Не успя да чуе нищо от погребалния ритуал, с изключение на «Скалата на вечността». Остана изненадана от самата себе си, когато се улови, че припява думите. Колко време беше изтекло, откакто за последен път беше влизала в църква? Десет, дванайсет години? И въпреки това си спомняше думите на химна. Това я зарадва. Тя заспа усмихната и не се събуди докато цялата фамилия Лангстънови не нахълта във фургона.

Следващият ден премина, както и предишния, но Лидия вече не се чувстваше така добре. Гърдите й се бяха издули под нощницата и тя се опитваше да ги прикрива всеки път, когато Анабет сменяше превръзките, или донасяше храна и вода. Започнаха да пулсират и имаше чувството, че всеки момент ще се пръснат. Повдигна пазвата на нощницата и надзърна; зърната бяха набъбнали и раздразнени. Бяха станали толкова чувствителни, че дори тъканта на нощницата ги дразнеше.

Мама Лангстън още се грижеше за бебето на Коулман и се върна дълго, след като момчетата и Зик бяха опънали постелите си под фургона. Анабет, Маринел и Атланта спяха дълбоко в другия край на фургона. Лидия беше будна и не можеше да си намери място от болка. Стенеше тихо, когато Мама Лангстън се прехвърли уморено във фургона.

— Милостиви Боже, Лидия, какво става? Ти не си добре.

Тя се приведе над момичето.

— Аз… Съжалявам… гърдите ми.

Без да губи време Мама Лангстън разкопча нощницата на Лидия и видя напращелите й от мляко гърди.

— О, Господи, къде ми е бил умът! Та ти имаш мляко и те измъчва, защото…

Тя внезапно млъкна и наклони глава, като врабче току-що зърнало червейче.

— Хайде, Лидия. Тръгвай с мен.

— Къде? — въздъхна Лидия, когато Мама Лангстън издърпа завивките й и я повдигна. Движенията й бяха бързи, но внимателни. — Та аз нямам никакви дрехи.

— Няма значение. — Тя дишаше тежко, докато я повдигаше да стане — Ти имаш мляко, но си нямаш бебе, а пък там има бебе, което си няма майчица.