Сандра Браун - Защото те обичам

Мама Лангстън беше решила да я отведе до бебето, което от два дни огласяше лагера с жалостивия си плач. Мама Лангстън щеше да я отведе при мъжа с енергичния глас. Но тя не искаше да ходи там. Не искаше всеки да я зяпа любопитно и да изразява гласно учудването си как така е родила бебето си в гората без никой до себе си. Тя така беше свикнала с уюта на фургона, че изпитваше боязън да го напусне.

Но сега очевидно нямаше избор. Мама Лангстън наметна плетен шал около раменете й и нежно я побутна към стъпалата.

— Твоите обувки вече не стават за нищо, така че е по-добре да си боса. Внимавай само да не стъпиш върху някой камък.

Допирът на голото ходило о земята за пръв път от дни насам я накара да потръпне. Рязкото движение разтърси болезнено гърдите й, останали свободни под тъканта на нощницата, която и без друго беше единствената й дреха, ако не се броеше плетения шал. Косата беше сплъстена. Мама Лангстън беше измила кръвта между бедрата й, но Лидия не се беше къпала откакто бе започнала да ражда. Беше толкова мръсна.

Тя заби пети в меката, рохкава пръст, отказвайки да продължи нататък.

— Моля те, не искам никой да ме вижда.

— Глупости — изрече решително Мама Лангстън, като буквално я повлече към единствения фургон в лагера, където гореше лампа. — Само ти можеш да спасиш живота на това бебе. Никой не се интересува как изглеждаш.

Щяха да се заинтересуват. Лидия знаеше много добре. И по-рано я бяха наричали бяла отрепка. Тя много добре знаеше, колко зли и мръсни можеха да бъдат хората.

— Мистър Грейсън — повика тихо Мама Лангстън, когато стигнаха осветения фургон. Тя дръпна провесения брезент на входа. — Помогнете! — И тя тласна напред Лидия, така че момичето нямаше друг избор, освен да пристъпи във фургона. Тънката кожица между бедрата й се опъна и тя направи болезнена гримаса.

Чифт силни ръце със сини ръкави се протегнаха и й помогнаха да стъпи вътре. Мама Лангстън беше плътно зад нея.

Всички се смутиха при появата й. Сивокосият мъж учуден се вглеждаше в момичето пред себе си. Кльощавата жена зад него зяпна от изненада. Лидия сведе очи, за да избегне изпитателните им погледи.

— Това е мистър Грейсън, водачът на нашия керван — обърна се Мама Лангстън, за да разсее напрежението. Лидия не вдигна поглед от мръсните си боси крака върху дъсчения под на фургона и само кимна в знак, че е разбрала. — А това е мисис Лиона Уоткинс.

Мама Лангстън говореше шепнешком поради уважение към мъжа, седнал на ниско столче. Той беше заровил глава между ръцете си.

Първа проговори жената.

— Коя е тя… и защо се шляе наоколо почти гола? О, та това е момичето, което твоите момчета са намерили в гората. Трябва да ти кажа, че направо съм изненадана, дето ми водиш тук такива… такава… личност, особено по това време. Сега правим помен и…

— А може би не — изсумтя Мама Лангстън, без да крие неприязънта в гласа си към другата жена. — Мистър Грейсън, това момиче роди само преди два дни. Има мляко и си мислех, че бебето на мистър Коулман може да се насуче…

— О, Господи — възкликна мисис Уоткинс потресена.

Лидия зърна изпод ресниците си как жената притисна костелива ръка до хлътналите си гърди и предницата на роклята си, сякаш да прогони злите духове.

Без да се съобразява с реакцията на мисис Уоткинс Мама Лангстън се обърна към водача на кервана.

— Бедното детенце може да оживее, ако Лидия го накърми.

Мисис Уоткинс я прекъсна още преди мъжът да се е обадил. Поведе се разгорещен спор и през това време Лидия огледа с периферното си зрение вътрешността на фургона. Нагънатите завивки в ъгъла бяха от далеч по-добро качество в сравнение с онези, с които я бяха завивали във фургона на Лангстънови. Едно от одеялата имаше сатенена панделка вплетена в шарките. До сандъче със съдини от китайски порцелан се виждаха изправени чифт високи дамски обувки с връзки.

Погледът й се плъзна по-нататък и се спря върху чифт черни обувки. Почиваха силно раздалечени една от друга и покриваха чифт дълги крака. Обувките бяха износени, но очевидно изработени от кожа с високо качество. Те прилягаха добре на едро и добре оформено стъпало. Токовете бяха приблизително с височина един инч от полирано в черно дърво. Собственикът им очевидно беше доста висок.

— Казвам ви, че не е редно. — Гласът на мисис Уоткинс премина в по-висока октава.

Костелива и сбръчкана ръка стегна като в клещи брадичката на Лидия и рязко повдигна главата й нагоре. Очите на момичето се спряха върху лице напълно лишено от плът и живот свито и изсушено. Костта на носа й беше изтъняла като острие на нож. От непрекъснатото изразяване на несъгласие устата й беше оформила цяла мрежа от ситни бръчици. А очите й подхождаха напълно на гласа. Бяха недоброжелателни и злобни.