Сандра Браун - Защото те обичам

Прямотата на Мама Лангстън не съдържаше нищо обидно, но въпреки това Лидия се смущаваше да я разглеждат по този начин. Тя се радваше, че у нея се е запазила някаква чувствителност, като се имаше предвид какво беше преживяла през последните десет години. Майка й беше успяла да възпита деликатност у нея, преди да се нанесат във фермата на Ръселови. Знаеше, че повечето хора гледаха на тях като на белокожи отрепки. Всяко тяхно посещение в града биваше придружавано от оскърбителни подмятания. За щастие, не ходеха много често. Лидия не разбираше всички думи, но се научи да отличава и да се бои от оскърбителните интонации.

Понякога това вземаше непоносими размери и на нея й идваше да изкрещи, че тя и майка й не са като Ръселови, че се различават от тях. Но кой щеше да нададе ухо на едно мръсно, оръфано и босоного момиче? Видът й беше точно толкова позорен, както и този на Ръселови.

Но изглежда, съществуваха и хора, които не бяха толкова бързи в преценките си. Като Лангстънови например. На тях изобщо не им беше направило впечатление мръсната й парцалива рокля. Не я бяха оскърбили, че е родила дете без съпруг. Бяха се отнесли с нея като с равен.

Тя обаче не се беше почувствала равна на тях, макар че от всичко на света най-много желаеше това. Години щяха да минат, докато успееше да отмие от себе си петното, което й бяха нанесли Ръселови, но тя щеше да се отърси от него, дори и с цената на собствената си смърт.

През деня се запозна с цялата фамилия Лангстън. Двете момчета, които я бяха намерили, подадоха боязливо глави през брезента във фургона подканяни от майка си.

— Това е най-големият ми син, Джейкъб, но всички го наричат Буба. Другият е Люк.

— Благодаря ви за помощта — произнесе Лидия меко.

Тя вече не им се сърдеше, че бяха спасили живота й. Нещата сега не изглеждаха толкова мрачни, след като се беше отървала и от последното, което я свързваше с Кланси.

Сламенорусите момчета поруменяха до корените на косите си и избърбориха:

— Няма защо.

Анабет беше общително и енергично дванайсетгодишно момиче. Другите се казваха Маринел, Самюел и Атланта, като разликата им беше по-малка и от година. Малката беше пълничко тригодишно дете.

Късно вечерта Зик смъкна тежко шапката от оплешивяващата си глава и я поздрави от дъното на фургона.

— Радвам се, че сте при нас, мис… ъъъ… Лидия.

Той се усмихна и тя отбеляза, че от предните му зъби бяха останали само два.

— Съжалявам, че ви създадох толкова неприятности.

— Не се притеснявайте — успокои я той.

— Ще си тръгна веднага щом се почувствам малко по-добре.

Тя нямаше и най-малката представа къде ще да отиде или какво можеше да прави, но не можеше да се натрапва на това великодушно семейство, което и без нея имаше да храни толкова много гърла.

— Хайде, хайде, не се безпокой за това. Оправи се, а после все ще измислим нещо.

Изглежда всички Лангстън споделяха това мнение. Но Лидия се притесняваше за другите от кервана. Сред тях сигурно усилено коментираха момичето, което бе родило мъртво бебе в затънтената гора без съпруг до себе си. Мама Лангстън категорично отказваше да приеме дори и най-добронамерените посетители, които идваха да се поинтересуват за «бедното нещастно създание», като казваше само, че момичето ще се оправи скоро и те ще имат възможността да се запознаят с нея.

Първият сблъсък на Лидия с човек от кервана извън фамилията Лангстън започна със силно чукане по стените на фургона посред нощ. Тя се изправи в леглото, като придърпа чаршафа пред гърдите си, сигурна, че Кланси е възкръснал и я преследва.

— Спокойно, Лидия — изрече Мама Лангстън, като я върна обратно в постелята.

— Мамо Лангстън! — извика нетърпеливият мъжки глас отвън. Тежък юмрук разтърси задната врата на фургона. — Мамо Лангстън, вътре ли си?

— Дяволите да ви вземат, за какво е целия този шум? — изръмжа Зик отвън. Той и момчетата спяха под фургона.

— Зик, Виктория ражда. Може ли Мама Лангстън да дойде при нея? — Гласът беше грапав и нисък, изпълнен с тревога. — След вечеря й стана зле. Сигурно ще ражда, не е просто стомашно разстройство.

През това време Мама Лангстън успя да пропълзи до края на фургона и отмахна брезента встрани.

— Мистър Коулман? Вие ли сте? Казвате, че жена ви ражда? Нямаше ли още време до…

— И аз така си мислех, но не… — Лидия усети ужаса сграбчил мъжа за гърлото. — Много е зле. Ще дойдете ли?

— Веднага идвам. — Мама Лангстън се върна във фургона и набързо нахлузи обувките си. — Ти си лежи спокойно — обърна се тя към Лидия кротко с контраст на забързаните си движения. — Анабет ще бъде тук и ще ме извика, ако се наложи. — Тя наметна широките си рамене с плетен шал. — Май още едно бебе е на път.