Гийом Мюссо - Защото те обичам

Но Конър не се задоволяваше само с изследване на генетичния детерминизъм. Убеден, че психиката и биологията са тясно свързани, младият доктор винаги се бе стремял да се развива в двете области: психологията и неврологията. Влиянието на генетичното наследство е безспорно, но в течение на човешкия живот мозъкът може да бъде препрограмиран чрез емоциите и любовта. Такова поне беше неговото убеждение: нищо не е дадено веднъж завинаги.

Докторът изпи уискито на екс, облече палтото си и излезе от кабинета си. В същата сграда имаше петзвезден хотел, много ресторанти и джазклуб. От всички етажи се носеше празнична врява, която засилваше още повече самотата на психолога.

В асансьора Конър отвори чантата си, за да провери дали не е забравил някое от досиетата, които имаше намерение да прегледа вкъщи. След два дена щеше да проведе сеанс по колективна психология и за да бъде ефективен, този тип терапия изискваше отлична предварителна подготовка.

Той слезе в подземния паркинг, достъпът до който се контролираше чрез система за разпознаване по ретината. Конър изпълни съответната процедура и стигна до колата си, сребрист „Астън Мартин“, който проблясваше с хиляди отражения. Лек натиск върху ключа, за да отвори колата и да усети миризмата на кожа. Сложи чантата си на дясната предна седалка и излезе на площад „Кълъмбъс Съркъл“. Снегът продължаваше да пада на едри парцали, от който улиците ставаха все по-хлъзгави. Конър стигна до „Авеню ъф ди Америкас“ и продължи към квартал Трайбека.

От радиото в колата звучеше електронната музика на „Рейдиохед“, която го отнасяше в някакво несигурно бъдеще, лишено от всякаква хуманност, в което човек навярно ще е загубил всичките си битки. Това звучене беше съвсем в унисон с душевното състояние на Конър, произтичащо от дълбоката незадоволеност, която никога не го напускаше.

На кръстовището с „Бродуей“ се опита да увеличи скоростта и едва не излезе от платното. Като че ли все по-често му харесваше да си играе с опасността и това за него бе своеобразен начин да чувства, че живее.

Спря на червен светофар в началото на Гринич Вилидж, наведе се над волана и за миг затвори очи.

Трябва да се съвзема!

Доскоро си мислеше, че благодарение на професията си окончателно е успял да надмогне предишните си страхове. Дори бе написал книгата „Да оцелееш“, за да разкаже своята история и да отправи към хората послание за надежда. Но с изчезването на Марк всичко бе отишло по дяволите и той отново бе изпаднал в опасно отчаяние, в пагубна самота, преследван от постоянното чувство за вина.

Конър разтриваше клепачите си, когато мобилният му телефон иззвъня и го изтръгна от обзелата го депресия. Той извади апарата от джоба си и видя, че на дисплея беше изписано едно име:

Никол Хатауей

Никол? Те почти не си говореха, откакто тя почна да излиза с този адвокат, Ерик. Пълен глупак. Сърцето му се разтуптя, защото у него се събуди надеждата да научи нещо за Марк, макар че това не му се струваше много вероятно. Възбуден, той тъкмо се готвеше да отговори, когато…

— По дяволите!

Дясната врата на колата се отвори внезапно и някаква ръка грабна кожената му чанта. Без много да мисли, Конър изскочи и се втурна да гони крадеца, по-точно… крадлата.

Въпреки едрите снежинки той различаваше дългите коси на младо момиче, което притискаше плячката до гърдите си.

Конър тичаше все по-бързо, макар че рискуваше на всяка крачка да се просне върху заснежения тротоар. Беше само на два метра от нея, когато тя прекоси рязко улицата, минавайки между колите с риск да бъде прегазена.

Мръсница!

Забравил за всякаква предпазливост, Конър се втурна по стъпките й. За нищо на света не би допуснал да изчезнат досиетата, които съдържаха интимния живот и най-съкровените тайни на пациентите му.

Докторът вече наваксваше изоставането си. Когато забеляза, че тя вече се задъхва, той се хвърли върху нея и с цялата си тежест я повали на земята: неподвижна, с лице в снега и с извита ръка, притисната към гърба.

— Върни ми това! — извика и Конър и изтръгна чантата си.

След като си я взе, той стана бавно, стискайки здраво ръката на момичето, за да я принуди да се изправи.

— Пуснете ме! — изкрещя тя, мъчейки се да се освободи.

Конър не й обърна внимание и я влачи няколко метра до един стълб от уличното осветление, за да я разгледа по-добре. Едва тогава можа да види лицето й.

Беше момиче на петнайсетина години с крехка и издължена фигура. Бледото й лице контрастираше с дългите черни коси, чиито мръсни кичури биеха на алено. Износеното й палто от изкуствена кожа стигаше до къса пола, под която се виждаха обути един върху друг чорапогащници и мрежести чорапи.