Гийом Мюссо - Защото те обичам

Иви се вгледа в лицето му, колебаейки се дали да се включи в някаква заплетена история, чиято логика не й беше ясна.

Но в крайна сметка се реши:

— Питай.

— Защо ти трябват пари? — попита Конър, гледайки я втренчено.

Иви приближи ръката си до зелената банкнота.

— За да си купя „ютия“ — отвърна тя дръзко.

После взе банкнотата и я мушна в джоба си, отправяйки предизвикателен поглед към Конър. За пръв път в живота си печелеше така лесно пари.

Конър замръзна на мястото си. Той бе поразен от отговора на момичето. Внезапно съзнанието му бе прорязано от изображението на пистолет; последва изстрел и гръмко стенание. Отдавнашен спомен, зарит дълбоко в паметта му, внезапно бе излязъл на повърхността, без изобщо да даде знак за това.

Притеснен, докторът измъкна от джоба си следващата банкнота и я сложи на същото място.

— Защо ти трябва „ютия“?

Този път колебанието на Иви продължи по-дълго. Първата й реакция бе да излъже, но предусети, че Конър веднага ще разбере. Пък и истината беше нещо рядко и ценно и си заслужаваше стоте долара, които той й предлагаше.

— Защото искам да убия един човек.

Изреченото падна като гръм. Изумен и изплашен от отговора на момичето, Конър разтърси глава. Извади третата банкнота, разгъна я, постави я на същото място и зададе последния си въпрос:

— Защо искаш да убиеш човек?

Сега Иви не се поколеба. Бе отишла твърде далече, за да мисли за отстъпление. Сграбчи последните долари, както се прибира спечеленото от покер, и рече:

— За да си отмъстя.

Две думи изникнаха в съзнанието на Конър: безпощадно отмъщение . Студени тръпки го полазиха по гърба.

— Какво значи да си отмъстиш? На кого? За какво?

Иви вече си беше облякла палтото и бе завързала шала си.

— Съжалявам, но това са два допълнителни въпроса и ти нямаш с какво да ми заплатиш за тях.

Попаднал в собствената си клопка, Конър безпомощно видя как тя излезе от ресторанта.

— Чакай! — извика той, за да я задържи.

Настигна я на улицата. Снегът продължаваше да вали, покривайки притихналия град с потискаща завивка.

— Не бива така да си заминаваш. Студено е, опасно е. Ще намеря къде да прекараш нощта.

Тя му обърна гръб, без да счете за нужно да му отвърне.

Съвсем отчаян, Конър пъхна в джоба й визитната си картичка.

— Ако един ден все пак си промениш намерението…

Но той знаеше, че това няма да се случи.

Но както пресичаше улицата по пешеходната пътека, Иви изведнъж се спря, обърна се към Конър, за да му постави на свой ред единствения си въпрос:

— Каза, че ти напомням за някого… За кого?

Запалил нова цигара, Конър стоеше пред кафе-ресторанта. Колелца синкав дим, замръзнали от студа, се носеха над главата му.

— За мен.

Изненадана и объркана от този отговор, Иви се взря в лицето му. Погледите им се срещнаха за последен път и тя отново пое по пътя си. Конър я гледаше как се отдалечава в нощта и продължаваше нервно да пуши.

Малко след това той я изгуби от полезрението си, но още няколко минути продължи да гледа замаяно следите, които обувките й бяха оставили по снега.

Естествено, той не можеше да помогне на всички.

Но каква надежда за живот можеше да има едно петнайсетгодишно момиче

само̀

без пари

в студената зимна нощ

в Манхатън?

Конър паркира колата си на „Брум стрийт“ и мина пешком покрай къщите между двете пресечки, които го деляха от дома му. Както останалата част на града, и Сохо се гънеше под монотонната покривка на снега, който забулваше светещите надписи на художествените галерии, ресторантите и модните бутици.

Той стигна до сграда в стил cast-iron 4 4 Cast-iron — архитектурен стил от ерата на индустриалната революция, при който излети от чугун форми (колони, балюстради, прозоречни арки) играят централна роля във фасадите на сградите. Редица от постройките в Нюйоркския квартал „Сохо“ принадлежат именно към този стил. с характерната фасада от лят чугун. Наскоро подновена, тя бе украсена със стотици електрически крушки, а на тротоара недовършен снежен човек отчаяно чакаше полагащите му се шапка, морков или лула.

— Вземи това, приятелю! — рече докторът и върза шала си на врата му.

При влизането си в сградата Конър прибра пощата си и повика асансьора. Кабината го отведе на последния етаж, където се намираше неговият апартамент: просторно таванско жилище със спартанско обзавеждане. Вътре не миришеше нито на шоколадови сладки, нито на продължително печена във фурната пуйка. Нямаше елха, нямаше детска стая. Нямаше топлинка, нямаше живот. Беше купил този апартамент преди пет години като символ за социален успех, но все още нито го бе мебелирал, нито украсил. Имаше много работа, много неприятности, а най-вече нямаше с кого да сподели грижите по едно обзавеждане.