Гийом Мюссо - Защото те обичам

— Пуснете ме! — повтори тя.

Все така безразличен към виковете й, Конър стисна още по-силно ръката й. Какво правеше това момиче само посред нощ, в разгара на Бъдни вечер?

— Как се казваш?

— Я се разкарай! — изруга тя.

— Щом е така, ще те заведа при ченгетата!

— Мръсник!

Девойката започна да се бори с такива поривисти движения, че портмонето й падна от джоба на палтото в снега. Конър посегна сръчно с ръка и го вдигна. Вътре имаше лична карта, която му позволи да узнае идентичността на крадлата:

Иви Харпър

родена на 3 септември 1991 г.

— Какво правиш навън в два часа през нощта, Иви?

— Върнете ми портмонето! Нямате право!

— Не знам дали ти си най-подходящият човек, който да ми говори кой има право — подметна й Конър и я пусна.

Видяла се свободна, Иви отстъпи няколко метра, но не избяга. Стоеше срещу него и го гледаше предизвикателно.

Конър се взря в лицето й. Тя трепереше от студ. Клепачите й бяха гримирани в черно, но под този вампирски грим блестяха светлите очите на уплашено хлапе с четяща се в тях някаква странна решимост.

— Слушай, ще те заведа при родителите ти.

— Нямам родители! — отвърна тя и пак отстъпи назад.

— Къде живееш тогава? В някой център? Или в приемно семейство.

— Разкарай се!

— Вече ми го каза — въздъхна докторът. — Само това ли си научила в училище?

Той изпитваше към нея някакво смесено чувство на досада и състрадание. Приличаше му на някого, но не можеше да каже точно на кого. Виждаше се, че е наплашена, че страда и че това страдание бе взело превес над всичко.

— Както виждам, имаш нужда от пари…

Отговор не последва. Очите й издаваха все този ужас, който тя не успяваше да прикрие.

— За дрога са, нали? Искаш да си вземеш дозата? В абстиненция ли си?

Иви се възмути:

— Не съм наркоманка.

— Ходиш ли на училище?

— Какво те засяга?

Конър се приближи до Иви и се опита да я вразуми.

— Чуй ме, аз съм лекар, мога да намеря къде да преспиш.

— Искаш да ме спасиш, така ли?

— Искам да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— А какво ти трябва?

— Мангизи.

— И за какво?

— По дяволите, ти да не си ченге?

Конър отвори ципа на портмонето на Иви, за да види какво има в него: нищо. Нито една банкнота. Нито една монета.

Той сложи личната карта на мястото й и върна портмонето на девойката, която с рязко движение го прибра.

— Желаеш ли да хапнеш нещо топло? — предложи й той.

— А в замяна какво ще искаш от мен?

— Нищо, Иви! — обеща й той, поклащайки глава.

Момичето го гледаше с подозрение. Животът я беше научил да не се доверява на мъжете, макар че у този имаше нещо успокояващо.

— А защо искаш да ми помогнеш?

— Защото ми напомняш за един човек.

За момент Иви се поколеба, но после отсече:

— Заминавам си, не ти ща яденето.

Конър подзе настоятелно:

— Слушай, има едно ресторантче по-нагоре по 14-та улица, казва се „При Алберто“. Знаеш ли го къде е?

Сякаш неволно тя кимна утвърдително с глава.

— Ще взема колата и ще идем да хапнем — додаде Конър. — Алберто е кралят на хамбургерите в Ню Йорк. Няма нищо общо с „Макдоналдс“, ще видиш.

— Нищо няма да видя.

— Във всеки случай аз ще отида. Ако до десет минути все пак се навиеш на един сочен хамбургер, хрупкав хляб, малки лукчета, резенчета краставички и задушени картофки, знаеш къде да ме намериш.

Без да бърза, докторът се върна обратно по улицата, вървейки по средата на тротоара. След като измина двайсетина метра, той се обърна.

Уличните фенери обагряха в сребристо оределите снежинки и превръщаха улицата в истинска феерия. Сякаш вкочанена от студ, Иви не бе помръднала дори и на сантиметър. Конър пак почувства притеснение, като гледаше крехкото й телосложение и мъртвешки бледия й вид, сякаш нещо в нея вече беше умряло.

— Няма да дойда! — потвърди девойката предизвикателно.

— Ти решаваш — отвърна й Конър.

След по-малко от четвърт час, седнала на маса в кафе-ресторанта, Иви поглъщаше вечерята с апетита на човек, който не е ял от два дена.

В тази гостилничка, останала извън модата и времето, от чиито хромирани метални пейки, тапицирани с протрита изкуствена кожа, се носеше приятното усещане на Ню Джърси. На стената зад касата имаше колекция от снимки с посвещения и човек би си помислил, че наскоро тук са били Джак Никълсън, Брус Спрингстийн и Скарлет Йохансон. В дъното на ресторанта от един плачлив високоговорител се разнасяше старо парче на Клептън, което стигаше до ушите на половин дузина самотни клиенти.