Гийом Мюссо - Защото те обичам

Докторът бе посветил живота си на това да изучава душите на другите, а той самият бе човек, обвит в тайнственост и загадъчност. Обичаше жените, но всичките му досегашни любовни авантюри си бяха останали безперспективни. Дори нещата да вървяха добре, неминуемо идваше момент, когато партньорката му го упрекваше, че е неуловим. Та как би могъл да признае, че не може да намери в една любовна връзка онази степен на интимност, която го свързваше с пациентите му.

Сподави напиращата прозявка и отвори хладилника, за да извади оттам една вече начената бутилка с шардоне. Наля си чаша вино и отиде в хола. Тъй като апартаментът бе студен, изпи го на екс и не устоя на изкушението да си налее още веднъж.

В тази нощ Конър усети отново стария саморазрушителен импулс. През целия си живот се бе борил с него, но знаеше, че тази борба изисква непрестанна бдителност.

Свали вратовръзката си, направи няколко крачки към прозорците и се отпусна върху дивана. В ума му все още блуждаеше образът на онова странно момиче Иви, което се бе опитало да открадне чантата му. Спомни си какво отчаяние се четеше в погледа й и отново съжали, че така и не съумя да направи нищо за нея. Тревожните й думи отекваха в съзнанието му толкова настойчиво, че усети главоболие: „искам да убия един човек, за да си отмъстя“.

— Не прави тази глупост! — изрече той, сякаш Иви можеше да го чуе. — Каквото и да ти е направил този тип, не го убивай!

Точно в този момент телефонът му иззвъня. Конър сбърчи вежди. Сигурно бе Никол. Заради цялата тази история бе забравил да й се обади.

Вдигна телефона. Но не беше Никол.

Чу глас, деформиран от ужас до неузнаваемост. Той принадлежеше на млада жена, която се обвиняваше, че е убила някого.

Три месеца по-късно…

Краят на зимата е, началото на пролетта.

Бледорозова зора изгрява над „Ийст Сайд“ и обещава слънчев ден.

Недалеч от бреговете на Ийст Ривър се издига църквата „Света Богородица“, малък енорийски храм, сгушен между някакъв склад и висока бездушна сграда. В нея има център за временно настаняване на бездомници. Макар че обзавеждането му е оскъдно (олющени плочки, нестабилни преградни стени, повредени кранчета), обитателите на улицата ценят много това място. Те знаят, че за разлика от държавните приюти тук няма да им задават излишни въпроси, затова пък могат да намерят храна и чисти дрехи.

В спалното помещение в подземието десетина бездомници все още спят върху походните си легла, докато в общия салон на приземния етаж ранобудниците вече си сервират скромна закуска. Това е същински Двор на чудесата 5 5 Двор на чудесата (Cour des Miracles) — в епохата на Ренесанса това било название на няколко парижки квартала, заселени с просяци, бродяги, проститутки и бездомници. Просяците, обикновено здрави хора, се престрували на болни и осакатени, за да предизвикат съчувствието на хората. Връщайки се през нощта в своя квартал, недъзите им като по някакво чудо изчезвали, което очевидно дало и нарицателното име на тези квартали. от XXI век: седнала на една маса, млада, но вече беззъба жена гълта кафето си; до нея висок руснак с ампутирана ръка несръчно дроби на трохи бисквитата си, за да я яде по-дълго време; до прозореца стар кльощав негър, съвсем безразличен към храната, се е свил в спалния си чувал и си повтаря някаква натрапчива молитва.

Изведнъж вратата се отваря и се показва мъж с черно палто и гъста брада. Макар да не е спал тук, той е от редовните посетители. От известно време е възприел навика да идва в центъра, за да зареди батерията на телефона си.

Затворен в себе си, безразличен към всичко, което го заобикаля, Марк Хатауей се замъква в един от ъглите на помещението и рухва до електрическия контакт, за да включи в него зарядното на хромирания си телефон.

Не е виждал жена си от Коледа. Сега вече не прилича на нищо.

С разчорлени коси, с угаснал поглед, с набраздено от кир лице, той отдавна е напуснал света на живите, за да се рее в някаква постоянна мъгла, последен етап преди окончателното рухване.

Имате ново съобщение.

Металическият глас на телефона не събужда нищо в него.

Но ето че чува…

— Марк? Аз съм…

Този глас му е познат: това е гласът на жена му. Макар че съзнанието му е замъглено, той долавя ридания в гласа й.

— Обади ми се, спешно е…

Кратка тишина, последвана от: