Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Залата беше три четвърти празна, което беше изненадващо, дори и за съботна сутрин. В „Сент-Екзюпери“ имаше много живеещи на общежитие ученици и по мое време голяма част от тях оставаха в кампуса през уикендите. Възползвах се от това да отида на предпочитаната от Венка и мен маса — последната в края на терасата, под ароматните клони на боровете. Както звездите взаимно се привличат, Венка винаги избираше стола с лице към слънцето. С подноса в ръце, седнах на обичайното си място — това, което бе с гръб към дърветата. Взех чашата си с кафе и сложих чашата с чери колата пред празния стол.

От тонколоните се носеше едно старо парче на „Ар И Ем“ — „Губя вярата си“, в което повечето хора смятаха, че се говори за вярата в Бог, докато в него просто се разказваше за терзанията при една мъчителна, несподелена любов, за объркването на едно момче, което викаше на момичето, което обичаше: „Хей, погледни, аз съм тук! Защо не ме виждаш?“ Казано накратко, това бе историята на моя живот.

Клоните се полюшваха от лекия вятър, слънчевите лъчи блещукаха по летвите на пода. За няколко секунди магията подейства, пренасяйки ме в началото на 90-те години. Пред мен в светлината на пролетното слънце, което проникваше през клоните, призракът на Венка оживя и до слуха ми отново долетяха някогашните ни разпалени спорове. Чух я да ми говори пламенно за „Любовникът“ и „Опасни връзки“. Аз й опонирах, базирайки се на „Мартин Идън“ и „Божествена красавица“. На същата тази маса имахме навика да говорим с часове за филмите, които бяхме гледали в сряда следобед в кино „Стар“ в Кан или в „Казино“ в Антиб. Тя беше вдъхновена от „Пианото“ и „Телма и Луиз“, аз харесвах „Сърце през зимата“ и „Двойственият живот на Вероник“.

Песента свърши. Венка сложи слънчевите си очила „Рей-Бан“, сръбна през сламката глътка от колата си и ми намигна зад тъмните си стъкла. Образът й избледня, докато изчезна напълно, като сложи край на нашия вълшебен разговор.

Вече не бях с нея в топлото, безгрижно лято на 1992 г. Бях сам, тъжен и уморен, преследвайки химерите на изгубената ми младост. Бяха изминали двайсет и пет години, откакто не бях виждал Венка.

Всъщност двайсет и пет години, откакто никой не беше я виждал.

На 20 декември 1992 г., неделя, Венка Рокуел, деветнайсетгодишна, бе избягала в Париж с Алексис Клеман — нейният учител по философия, на двайсет и седем години, с когото бе имала тайна любовна връзка. За последен път те бяха забелязани на следващата сутрин в един хотел в Седми арондисман, близо до базиликата „Сент Клотилд“. След това следите им в столицата се губеха. Никога повече не се бяха появявали в обществото, не бяха се свързвали със семействата си, нито с приятелите си. Буквално се бяха изпарили.

Това беше официалната версия.

Извадих от джоба си статията на „Нис Матен“, която вече бях прочел стотина пъти. Наглед банална, тя съдържаше информация, чиито драматични последствия щяха да поставят под съмнение това, което всички знаеха за този случай. Днес ние сме пристрастени към истината и прозрачността, но истината рядко е такава, каквато изглежда, и в този случай тя нямаше да донесе нито утеха, нито уталожване на скръбта, нито истинска справедливост. Истината щеше да доведе само до нещастие, гонения и клевети.

— О! Извинете, мосю!

Тичайки между масите, един недодялан ученик перна с раницата си чашата с кока-кола. Благодарение на бързите си рефлекси успях да я хвана във въздуха, преди да се разбие на парчета. С няколко салфетки избърсах повърхността на масата, но напитката бе опръскала панталона ми. Отидох в тоалетната. Отне ми пет минути да отстраня петната и още толкова, за да изсуша мокрите места. Щеше да е по-добре да не се появявам на срещата на випускниците, оставяйки у всички впечатлението, че съм си напикал панталона.

После се върнах на мястото си, за да взема сакото си, което бях закачил на облегалката на стола. Като погледнах към масата, пулсът ми се ускори. В мое отсъствие някой бе сгънал на две ксерокопието на статията и бе сложил върху него чифт слънчеви очила — „Рей-Бан Клъбмастър“ с цветни стъкла. Кой си бе направил с мен тази лоша шега? Огледах се. Дино говореше с някакъв мъж до бензиностанцията. Хана поливаше мушкатото си в другия край на терасата. Като изключим тримата улични чистачи в обедна почивка, които седяха на бара, малкото останали клиенти бяха ученици от гимназията, които работеха на лаптопите си или говореха по мобилните си телефони.