Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Двамата направихме няколко крачки заедно. Пианели беше на моята възраст и като мен беше родом от този район. Бяхме в един и същи клас до края гимназията. Спомнях си го като блестящ оратор с дедуктивно мислене, който често поставяше преподавателите ни в затруднено положение. Той бе един от малкото ученици, които имаха политическо съзнание. След зрелостните изпити, въпреки че успехът му позволяваше да се запише в подготвителния курс по политически науки в „Сент-Екзюпери“, Стефан бе предпочел да продължи образованието си във филологическия факултет на университета в Ница.

Факултет, който баща ми смяташе за „фабрика за безработни“, а майка ми — още по-радикална — за „сбирщина от левичарски идиоти“. Но Пианели винаги бе притежавал бунтарска жилка. В Карлон — кампусът на факултета — той се бе присъединил към социалистическото движение и бе преживял първия си звезден миг една пролетна вечер през 1994 г. по време на предаването „Утре младите хора“ на телевизионния канал „Франс 2“. Водещият бе дал думата в продължение на повече от два часа на десетки студенти, враждебно настроени срещу прословутата минимална работна заплата, която искаше да им наложи правителството. Неотдавна бях гледал отново предаването на уебсайта на Националния аудиовизуален архив и бях поразен от самоувереността на Пианели. Бяха му дали два пъти микрофона и той се бе възползвал от това да зададе въпроси и да постави в затруднение опитни политици. Истински вироглавец, който не се притесняваше от никого.

— Какво мислиш за избора на Макрон? — внезапно ме попита той. (Значи си бе останал все така запален по политиката.) — Това е добра новина за хора като теб, нали?

— За писателите ли?

— Не, за мръсните богаташи! — отговори Стефан с блеснали очи.

Пианели беше присмехулник, често недобросъвестен, но въпреки това го харесвах. Беше единственият ученик от „Сент-Екзюпери“, когото бях виждал често след завършването ни, защото всеки път, когато излезете мой роман, той ме интервюираше за вестника си. Доколкото ми беше известно, никога не бе имал амбицията да прави кариера в националната преса, а предпочиташе да си остане независим журналист. В „Нис Матен“ Стефан можеше да пише за всичко, което си поиска — политика, култура, градския живот, и ценеше тази свобода повече от всичко. Това, че беше ловец на сензационни новини с остро перо, не му пречеше да запазва определена обективност. Винаги следях с интерес публикациите му за моите романи, защото той умееше да чете между редовете. Неговите статии невинаги бяха хвалебствени, но дори когато имаше известни резерви, Пианели не забравяше, че зад един роман — същото можеше да се каже за един филм или пиеса често имаше години работа, колебания, спорни въпроси, които човек би могъл да критикува, но е жестоко и суетно да го направиш с няколко изречения. „Вероятно и най-посредственият роман има по-голяма стойност от критиките, които го обявяват за такъв“, ми беше казал той един ден, приспособявайки към литературата прочутата фраза на Антон Его — кулинарният критик от детския филм „Рататуй“.

— Шегата настрана, какво правиш тук, писателю?

Преструвайки се, че няма предвид никаква конкретна цел, журналистът опипваше почвата, подхвърляше ми уловки, като се надяваше да налапам въдицата. Той познаваше част от миналото ми. Може би бе усетил нервността ми, докато опипвах в джоба си очилата, напълно сходни с тези на Венка, и листа със заплахата, която ми беше отправена петнайсет минути по-рано.

— Никога не е зле човек да се върне към корените си, нали? С възрастта ние…

— Стига с тези глупости — прекъсна ме той насмешливо. — Тази среща на възпитаниците е всичко, което мразиш, Тома. Погледни се, с ризата ти „Шарве“ и твоя часовник „Патек Филип“. Не ме карай да повярвам, че си долетял от Ню Йорк, за да правиш балончета с дъвка и да изпееш песента от заставката на „Грендайзер“ заедно с момчетата, които презираш.

— Ето тук грешиш. Аз не презирам никого.

И това беше истина.

Журналистът ме погледна скептично. Неусетно очите му се бяха променили. Сега те блестяха, сякаш бе отгатнал нещо.

— Разбрах — каза накрая и поклати глава. — Дошъл си, защото си прочел моята статия!

От изявлението му ми секна дъхът, сякаш ме бе изритал в стомаха. Как би могъл да знае?

— За какво говориш, Стефан?

— Не ми се прави на паднал от небето.

Отвърнах му възможно най-небрежно:

— Живея в Трайбека. Докато си пия кафето, чета „Ню Йорк Таймс“, а не твоето местно вестниче. За коя статия говориш? За онази, която съобщаваше за петдесетата годишнина на училището ли?