Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Съдейки по гримасата и смръщените му вежди, явно не говорехме за едно и също нещо. Обаче облекчението ми беше краткотрайно, защото той отговори:

— Имам предвид статията за Венка Рокуел.

Този път изненадата ме накара да застина.

— Значи наистина не си в течение — заключи Стефан.

— Не съм в течение на какво, по дяволите?

Пианели поклати глава и извади бележника от чантата си.

— Трябва да вървя да работя — каза той, когато стигнахме до централния площад. — Трябва да пиша статия за местното си вестниче.

— Почакай, Стефан!

Доволен от постигнатия ефект, журналистът ме остави, като ми махна с ръка:

— Ще говорим за това по-късно.

Сърцето ми биеше лудо. Едно нещо беше сигурно — това не беше краят на изненадите.

Площадът на кестените вибрираше в ритъма на оркестъра и оживените разговори, които се водеха по групички. Величествените дървета, които някога се издигаха тук, отдавна бяха унищожени от паразити. Площадът бе запазил името си, но сега на него бяха засадени канарски палми, чиито изящни силуети те караха да си мислиш за ваканция и леност. Под големи шатри в цвят екрю, украсени с гирлянди от свежи цветя, имаше бюфет и наредени столове. На претъпкания с хора площад сновяха сервитьори със сламени шапки и моряшки фланелки, заети да снабдяват гостите с напитки.

Взех си чаша от една табла, натопих устни в питието и почти веднага излях съдържанието на чашата в една кашпа. Като коктейл за гостите управата на гимназията бе избрала да предложи смес от отвратителен кокосов сок и леден чай от джинджифил. Отидох до бюфета. И там очевидно бяхме заложили на угощение под формата на „лека закуска“. Човек би си помислил, че е в Калифорния или на някои места в Бруклин, където господстваше модата на здравословното хранене. Нямаше характерните за района на Ница пълнени зеленчуци, панирани цветове от тиквички и пица с печен лук, аншоа и черни маслини. Имаше само нарязани повехнали зеленчуци, стъклени купички с лек крем и намазани със сирене препечени филийки от безглутенов хляб, както бе отбелязано.

Отдалечих се от шатрите и седнах най-горе на големите стъпала от полиран бетон, които обграждаха амфитеатрално част от площада. Сложих си слънчевите очила и от моя наблюдателен пост с любопитство заразглеждах бившите си съученици.

Те се поздравяваха един друг, потупваха се по гърба, целуваха се, показваха си най-хубавите снимки на своите малки или по-големи деца, разменяха имейлите си, номерата на мобилните си телефони и се добавяха към списъците си с „приятели“ в социалните мрежи. Пианели не грешеше — бях чужд на всичко това. Неспособен дори да се преструвам. Първо, защото не изпитвах никаква носталгия по моите гимназиални години. Второ, защото дълбоко в себе си бях самотник — винаги имах книга в джоба си, но не и акаунт във Фейсбук, — затворен човек, не особено пригоден за една епоха, която бе привърженик на бутоните „Харесва ми“. И най-накрая, защото не се тревожех за минаващото време. Не бях се депресирал, когато навърших четиридесет години, нито когато слепоочията ми започнаха да се прошарват. Честно казано, дори горях от нетърпение да остарея, защото това означаваше отдалечаване от миналото — съвсем не някакъв изгубен рай, — което ми изглеждаше като епицентър на драма, от която бягах през целия си живот.

Първа констатация от наблюдението на бившите възпитаници — повечето от тези, които бяха дошли, принадлежаха към заможните среди, в които хората се стараеха да не напълнеят много. Плешивостта, от друга страна, беше най-големият бич при мъжете. Нали, Никола Дюбоа? Той беше пропуснал да си присади коса. Александър Муска се опитваше да скрие голото си теме със зализани върху него дълги кичури. Що се отнася до Ромен Русел, той бе избрал да обръсне главата си.

Бях приятно изненадан от паметта си — можех да назова по име почти всички гости от моето поколение. Беше забавно да ги наблюдавам отдалече. Понякога дори увлекателно, защото за някои събитието, изглежда, имаше привкус на реванш срещу миналото. Манон Агостини например. Грозната и срамежлива ученичка се бе превърнала в красива жена, която разговаряше непринудено. Кристоф Миркович бе претърпял същата метаморфоза. „Задръстенякът“, както не се изразявахме още по онова време, вече нямаше нищо общо с постоянно изложеното на обиди пъпчиво и отнесено момче, което помнех, и аз се радвах за него. Съвсем по американски, той демонстрираше без никакви комплекси своите успехи, изтъкваше достойнствата на своя електромобил „Тесла“, говореше на английски с двайсет години по-младата си приятелка, която привличаше много погледи.