Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— По онова време ти си падаше по Венка — спомни си тя.

— Така е, признавам. Бях влюбен в нея. Като почти всички тук, нали?

— Да, но ти винаги си я идеализирал.

Въздъхнах. След изчезването на Венка и разкриването на романтичната й връзка с един от учителите в гимназията бяха плъзнали слухове и клюки, превърнали младата жена в нещо като Лора Палмър на Лазурния бряг. Туин Пийкс в родния край на Марсел Паньол.

— Фани, не започвай и ти.

— Както желаеш. Вероятно е по-лесно да си заровиш главата в пясъка. Living is easy with eyes closed, както се пее в песента на „Бийтълс“.

Тя прибра фотоапарата в чантата си, погледна часовника си и ми подаде все още пълната си до половина чаша с шампанско.

— Закъснявам за работа и не трябваше да пия това. Този следобед съм дежурна. Чао, Тома.

Директорката започна речта си — безсъдържателно творение, в писането на каквито някои служители на Министерството на образованието се бяха напълно специализирали. Родом от Парижка област, въпросната госпожа Гирар беше отскоро на този пост. Тя имаше само книжни познания за учебното заведение и говореше общи приказки. Докато я слушах, се чудех защо родителите ми не бяха дошли. Като бивши директори, те трябваше да са поканени. Безуспешно ги бях търсил сред тълпата и отсъствието им ме заинтригува.

След като завърши речта си с „всеобщите ценности, като толерантност, равни възможности и диалог между културите, които винаги е защитавало нашето училище“, директорката започна да изброява „видни личности“, които са завършили гимназията. Аз бях сред тях, наред с дузина други, и когато името ми беше споменато и аплодирано, неколцина души погледнаха към мен. Усмихнах се малко смутено, преди да благодаря с леко кимване.

— Ето, вече си разкрит, писателю — подхвърли Стефан Пианели, като седна до мен. — След няколко минути ще дойдат да ти искат автограф. Ще те питат дали кучето на Мишел Дрюкер лае между снимките и ще искат да узнаят дали в реалността Ан-Софи Лапикс е толкова симпатична, колкото и на екрана.

Замълчах си, за да не го поощрявам, но той продължи монолога си:

— Ще те питат защо уби героя си в края на „Няколко дни с теб“. Откъде черпиш вдъхновение и…

— Остави ме на мира, Стефан. За какво искаше да говориш с мен? Каква е онази статия?

Журналистът се прокашля:

— Не си ли бил на Лазурния бряг миналия месец?

— Не, пристигнах тази сутрин.

— Добре. Чувал ли си за Майските конници?

— Не, но предполагам, че няма да ги гледаме да препускат на хиподрума в Кан сюр Мер.

— Много смешно. Всъщност това е климатичен феномен — захлаждане, което понякога се случва в средата на пролетта и причинява късни студове.

Докато говореше, той извади електронна цигара от джоба на

якето си.

— Тази пролет на Брега времето беше направо ужасно. Отначало беше много студено, а след това дни наред валяха проливни дъждове.

Прекъснах го:

— Давай накратко, Стефан. Не ме запознавай подробно с метеорологичния бюлетин от последните изминали седмици!

Журналистът ми посочи с брадичка колоритните сгради на общежитието в далечината, които блестяха в хиляди цветове под лъчите на слънцето.

— Мазетата на много от тях бяха наводнени.

— Това не е нещо ново. Видя ли какъв е наклонът на терена! Още по наше време това се случваше през година.

— Да, но през уикенда на 8 април водата стигна до преддверията на сградите. Ръководството трябваше да предприеме спешни отводнителни работи и да изпразни напълно сутерените.

Пианели си дръпна няколко пъти от цигарата и издиша нещо, прилично на облаче водна пара, което миришеше на върбинка и грейпфрут. Редом с пурите на Че Гевара, гледката на нашия революционер, който пафкаше билковия си чай, беше абсурдна.

— Учебното заведение изхвърли десетки ръждиви метални шкафчета, които са били съхранявани в мазето от средата на 90- те години на миналия век. Беше наета фирма, специализирана в обработката на едри отпадъци, да ги извози до сметището, но преди това да се случи, някои ученици се позабавлявали да отварят шкафчетата. И познай какво са открили.

— Ти ми кажи.

Журналистът мълча възможно най-дълго, за да подсили ефекта.

— Кожена спортна чанта, в която имало сто хиляди франка в банкноти от по сто и двеста! Малко състояние, останало скрито там повече от двайсет години…

— И в „Сент-Екзюпери“ са дошли ченгетата, така ли?

Представих си полицаите, пристигащи в гимназията, и суматохата, която това беше причинило.