Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Само това ли ще кажеш, по дяволите? — внезапно ме попита ядосано той.

Въздъхнах и свих рамене, правейки се на безразличен.

— Мина много време, Стефан.

— Много време ли? Все пак Венка беше твоя приятелка. Ти я боготвореше, ти…

— Бях на осемнайсет години, бях дете. Отдавна съм оставил това зад гърба си.

— Не се занасяй с мен, писателю. Нищо не си загърбил. Чел съм романите ти. Венка присъства във всеки от тях. Човек може да и открие в повечето от героините ти!

Той започна да ме ядосва.

— Това е евтина психология, достойна за рубриката „Хороскопи“ на твоето провинциално вестниче!

Сега, когато тонът ми стана по-остър, Стефан Пианели беше като наелектризиран. Възбудата се четеше в очите му. Венка го беше подлудила, както вероятно бе подлудила и други момчета преди него, дори и да не беше по същите причини.

— Можеш да говориш каквото си искаш, Тома. Аз ще подновя разследването и този път сериозно.

— Вече претърпя неуспех с него преди петнайсет години — отвърнах аз.

— Откриването на тези пари променя всичко! Според теб какво се крие зад такава голяма сума? Аз виждам само три възможности: търговия с наркотици, корупция или мегаизнудване.

Разтърках очи.

— Съчиняваш филмов сценарий, Пианели.

— За теб случаят „Рокуел“ не съществува, така ли?

— Да кажем, че се свежда до тривиалната история на една девойка, която е избягала с мъжа, когото обича.

Той се намръщи.

— Дори и ти не вярваш в тази хипотеза, писателю. Запомни добре какво ти казвам — изчезването на Венка е като заплетено кълбо. Един ден някой ще успее да дръпне правилната нишка и ще разплете цялата история.

— И какво ще открие?

— Нещо по-голямо от всичко, което сме си представяли.

Станах от мястото си, за да сложа край на разговора ни.

— Ти си този, който трябва да пише романи. Бих могъл да ти помогна, ако търсиш издател.

Погледнах часовника си. Трябваше спешно да намеря Максим. Внезапно успокоен, журналистът стана на свой ред и ме потупа по рамото.

— До скоро виждане, писателю. Сигурен съм, че ще се срещнем отново.

Каза го с тона на полицай, който току-що е снел обвиненията от мен. Закопчах сакото си и слязох едно стъпало. Поколебах се няколко секунди и се обърнах. До момента не бях допуснал грешка. В никакъв случай не трябваше да му давам и най-малкия повод за съмнения, но един въпрос не ми даваше мира. Опитах се да го задам възможно най-равнодушно.

— Не ми ли каза, че парите са намерени в някакво старо шкафче?

— Да.

— В кое конкретно?

— Шкафче, боядисано в бледожълто — цветът на общежитие „Анри Матис“.

— Това не е сградата, в която живееше Венка! — възкликнах тържествуващо. — Нейната стая беше в синята сграда — общежитие „Никола дьо Стал“.

Пианели кимна в знак на съгласие.

— Прав си, вече проверих. Имаш невероятна памет за човек, който е оставил всичко зад гърба си.

Той отново ме изгледа предизвикателно със светнали очи, сякаш току-що ме беше хванал в крачка, но аз издържах погледа му и дори стигнах по-далече.

— Имало ли е име на вратата на шкафчето?

Той поклати глава.

— След всичките тези години всичко е изтрито.

— Няма ли запазени списъци на кого са били предоставени шкафчетата?

— По онова време не се занимавахме с такива простотии — отвърна подигравателно той. — В началото на годината учениците си вземаха което си поискат шкафче — който дойде пръв, пръв си избира.

— А в този случай кое точно е шкафчето?

— Защо искаш да знаеш това?

— От любопитство — нещо, което не липсва на журналистите, както ти е добре известно.

— Публикувах снимката в моята статия. Не я нося със себе си, но беше шкафче А1. Първото в горния ляв ъгъл. Това говори ли ти нещо?

— He. So long , Стефан.

Обърнах се и побързах да напусна мястото преди края на спора ни.

На подиума директорката бе приключила приветствието си и сега говореше за предстоящото събаряне на стария физкултурен салон и полагането на първия камък на „най-амбициозния строеж и историята на нашето учебно заведение“. Тя благодари на щедрите дарители, с помощта на които този проект, който чакал реда си повече от 30 години, скоро щял да стане реалност — „построяването на сграда, предназначена за подготвителните класове, създаването на голям ландшафтен парк и изграждането на нов спортен център с олимпийски плувен басейн“.

Ако все още имах съмнения за това, което ме чакаше, сега те окончателно се разсеяха. Бях излъгал Пианели. Знаех много добре на кого е принадлежало шкафчето, в което бяха намерени парите.