Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Трябваше да изтърпим още пет минути разговора със сестрите. В един момент Леополдин ми каза колко много обича романите ми „и по-специално „Трилогия на злото“.

— Аз също много я харесвам — отвърнах, — въпреки че не съм я написал. Обаче ще предам твоята похвала на моя приятел Ча- там.

Макар и казана с шеговит тон, моята забележка засегна Леополдин. Последва неловко мълчание, след това под претекст, че закъсняват с окачването на светещите гирлянди, тя повлече сестра си към някакъв навес, където се съхраняваше украсата за празненството.

Най-сетне останах насаме с Максим. След като се отърва от зорките очи на близначките, лицето му се помрачи още преди да го попитам как е.

— Направо съм съсипан.

Тревогата му нарасна, когато му показах очилата и посланието, които бях намерил в кафенето „При Дино“, връщайки се от тоалетната: „Отмъщение“.

— Онзи ден получих същото в офиса си — сподели той, като разтърка слепоочията си. — Трябваше да ти го кажа по телефона. Прости ми, но мислех, че това ще те възпре да дойдеш.

— Имаш ли представа кой ни ги е изпратил?

— Ни най-малко, но дори и да го знаехме, това нямаше да промени кой знае какво.

Максим посочи с глава към булдозера и халето, пълно със строителна техника и инструменти.

— Работата ще започне в понеделник. Каквото и да направим, сме обречени.

Той извади мобилния си телефон, за да ми покаже снимки на дъщерите си — Луиза, на четири години, и сестра й Ема, на две. Въпреки обстоятелствата му честитих за тях. Максим беше успял там, където аз се бях провалил — беше създал семейство и си бе начертал път, който имаше смисъл и бе полезен за обществото.

— Ще загубя всичко, разбираш ли! — възкликна той, ужасен.

— Не бързай да слагаш тигана на огъня — казах, без да успея да го успокоя.

За момент се поколебах и добавих:

— Ходи ли там?

— Не — отвърна той, като поклати глава, — чаках да дойдеш.

Двамата влязохме във физкултурния салон.

Той бе все така голям, какъвто го помнех. Над две хиляди квадратни метра, разделени на две отделни части — спортна зала със стена за катерене и баскетболно игрище, обградено с амфитеатрално разположени седалки. По повод на предстоящото вечерно празненство — ужасният „купон на бившите възпитаници“ — бяха вдигнати и струпани до стената всички спортни постелки, футболните вратички и спортни мрежи, за да се осигури място за танцуване и да се постави подиум за оркестъра. Масите за пинг-понг бяха застлани с хартиени покривки. Гирлянди и ръчно изработени декорации завършваха картината. Докато вървях през главната зала с винилова настилка, не можех да не си помисля, че тази вечер, докато оркестърът изпълняваше парчета на „Инексес“ и „Ред Хот Чили Пепърс“, десетки двойки щяха да танцуват в съседство с един труп.

Максим ме придружи до стената, която отделяше спортната зала от баскетболното игрище. По слепоочията му бе избила пот, а на сакото под мишниците му се бях образували две тъмни кръгли петна. Последните му крачки бяха несигурни, после той застина на място, сякаш не можеше да се движи повече. Сякаш бетонната преграда го отблъскваше, както се отблъскват два еднакви полюса на магнита. Подпрях се с една ръка на стената, опитвайки се да овладея емоциите си.

Това не беше обикновена преграда. Беше носеща стена, иззидана от бетонни блокчета, дебела почти един метър и дълга около двайсет метра, която пресичаше по ширина целия физкултурен салон. Пред очите ми отново изникнаха разтърсващи картини на поколения тийнейджъри, които в продължение на двайсет и пет години бяха идвали да тренират и да се потят в тази зала, без да знаят, че в стената й е зазидан труп.

— Като градски съветник можах да говоря със строителния предприемач, който ще разруши физкултурния салон — съобщи ми Максим.

— Как точно ще се случи?

— От понеделник ще пуснат в действие багерите, хидравличните чукове и челюстните трошачки. Фирмата разполага с персонал и мощни машини. Тези момчета са професионалисти. Ще им отнеме по-малко от седмица, за да сринат до основи сградата.

— Значи теоретично могат да открият трупа вдругиден.

— Така е — отвърна той шепнешком и ми даде знак с ръка да говоря по-тихо.

— Има ли вероятност да го пропуснат?

— Шегуваш ли се? Абсолютно никаква — каза Максим, като въздъхна тежко и разтърка клепачите си.

— Тялото беше увито в двоен брезент. Дори след двайсет и пет години ще открият куп кости. Работата ще бъде спряна незабавно и ще бъдат направени разкопки, за да се съберат други улики.