Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Колко време ще им е нужно, за да идентифицират със сигурност трупа?

Максим вдигна рамене.

— Не съм полицай, но за ДНК анализа и установяването на зъбния статус, бих казал, една седмица. Проблемът е, че междувременно те ще намерят моя нож и железния лост! Несъмнено и други предмети. Тогава направихме всичко много набързо, по дяволите! Със съвременните средства за разследване ще открият следи от нашата ДНК, а може би и пръстовите ни отпечатъци. И макар че те не фигурират в тяхната база данни, ще стигнат до мен, защото името ми е гравирано върху дръжката на оръжието.

— То беше подарък от баща ти — спомних си аз.

— Да, швейцарски армейски нож.

Максим подръпна нервно кожата на шията си.

— Трябва да ги изпреваря — изпъшка той. — Още днес следобед ще съобщя, че няма да участвам в изборите. Движението трябва да има време да излъчи друг кандидат. Не искам да бъда първият скандал по времето на Макрон.

Опитах се да го успокоя:

— Изчакай. Не казвам, че всичко ще се оправи за един уикенд, по трябва да се опитаме да разберем какво се случва с нас.

— Какво се случва с нас ли? Убихме човек, по дяволите! Убихме човек и го зазидахме в стената на този скапан физкултурен салон.

Тогава стрелях още четири пъти в едно безжизнено тяло […]. И изстрелите бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.

Албер Камю („Чужденецът“)

Двайсет и пет години по-рано

Събота, 19 декември 1992 г.

Снегът бе завалял още от ранна сутрин. Едно необичайно и съвсем неочаквано лошо време, което в този ден от коледната ваканция предизвика хаос. „Огромна суматоха“, както казваха в този край. Обикновено на Лазурния бряг бе достатъчно само земята да побелее, за да бъде парализира всякаква дейност. Но този път не прехвърчаха само леки снежинки, а си беше истинска буря, невиждана от януари 1985 г. и февруари 1986 г. Съобщаваха за петдесетсантиметрова снежна покривка в Аячо, десетсантиметрова в Антиб и осемсантиметрова в Ница. Самолетите излитаха със затруднение, повечето влакове бяха отменени, а пътищата — трудно проходими. Да не говорим за ненавременното прекъсване на електрозахранването, което нарушаваше местния живот.

Наблюдавах през прозореца на стаята си кампуса, напълно променен от студа. Пейзажът беше сюрреалистичен. Снегът бе покрил обраслото с ниски храсти поле, превръщайки го в огромна бяла шир. Маслиновите и цитрусовите дървета свеждаха клони под сипещите се снежинки. А пиниите сякаш бяха засадени сред мъгливия декор на някоя от приказките на Андерсен.

Повечето пансионери бяха напуснали благополучно гимназията предната вечер. По традиция коледната ваканция бе единственото време на годината, когато „Сент-Екзюпери“ опустяваше. В кампуса имаше само няколко пансионери, които бяха поискали разрешение да останат в общежитието по време на ваканцията. Те бяха ученици от подготвителните курсове за университета, които се готвеха да положат изпити за много елитни висши учебни заведения, както и трима-четирима преподаватели, които заради снежната буря бяха изпуснали самолета си или сутрешния си влак.

От половин час седях на бюрото си с помръкнал поглед и се взирах отчаяно в условието на една алгебрична задача.

Нека а и b са реални числа, такива, че 0 < а < Ь . Ако = а и = Ь за всяко естествено число n , така че:

и =

Докажете, че редиците {} и { } са сходящи и че тяхната обща граница е равна на:

Скоро щях да навърша деветнайсет години. Бях в подготвителния курс по природо-математически науки. От началото на учебната година през септември живеех като в истински ад с усещането, че постоянно съм свръхнатоварен, и често спях само по четири часа на нощ. Ритъмът на работа в подготвителния курс ме изтощаваше и обезсърчаваше. От четирийсетте ученици в моя курс петнайсет вече бяха напуснали. Мъчех се да се задържа, но това бе обречена кауза. Мразех математиката и физиката, а заради избраната специалност се оказах принуден да посвещавам по-голямата част от времето си на тези две дисциплини. Докато аз се интересувах най-вече от изкуство и литература, в съзнанието на родителите ми задължителният път към бъдещето — този, по който бяха поели преди мен брат ми и сестра ми — трябваше да мине през технически или медицински университет.

И макар че подготвителният курс ме караше да страдам, той далеч не беше единствената причина за моите мъки. Това, което наистина ме съсипваше и което бе изпепелило сърцето ми, беше безразличието на едно момиче.