Гийом Мюссо - Момичето и нощта

То беше моето.

Когато хората започнат да казват истината, тогава те често имат най-голяма нужда от адвокат.

Филис Дороти Джеймс

Физкултурният салон бе бетонна сграда с формата на паралелепипед, построена върху едно плато край боровата гора. До него се стигаше по стръмен път, обграден от големи, седефено- бели варовикови скали, които отразяваха ослепителната светлина на слънцето. Като пристигнах на паркинга, видях самосвал и булдозер, паркирани до сглобяемо хале, и тревогата ми нарасна. В халето имаше цял арсенал от инструменти и строителна техника: пневматични чукове, бензинови къртачи, ножици за метал, багери за манипулиране на материали и багери за разрушаване. Директорката не беше излъгала — това бяха последните дни на стария физкултурен салон. Строителните работи скоро щяха да започнат, а с тях и началото на нашата гибел.

Заобиколих салона, търсейки Максим. Макар че не бях поддържал връзка с него, бях следил отдалеч кариерата му с истинско възхищение и известна гордост. Случаят с Венка Рокуел бе имал противоположен ефект върху живота му, от този, който бе имал върху моя. Докато онези събития ме бяха съсипали и бяха спрели моя устрем, те бяха накарали Максим да преодолее редица задръжки, като му бяха дали възможност да излезе от черупката си и свободата да напише своя собствена история.

След онова, което бяхме извършили, аз вече не бях същият човек. Живеех в ужас, с разклатена психика, което стана причина да се проваля на изпитите последната година на подготвителния курс по математика и инженерство. През лятото на 1993 г. напуснах Лазурния бряг и заминах за Париж и за огромно съжаление на родителите ми, се преориентирах, постъпвайки във второразрядно бизнес училище. В столицата вегетирах четири години. Бягах от някои лекции и прекарвах остатъка от деня в кафенетата, книжарниците и киносалоните в квартала „Сен Жермен де Пре“.

В четвърти курс училището задължаваше студентите да стажуват шест месеца в чужбина. Докато повечето от моите състуденти си осигуриха стаж в големи компании, аз трябваше да се задоволя с по-скромен пост — бях нает за асистент на нюйоркската интелектуалка и феминистка Евелин Уорън. Макар и осемдесетгодишна по онова време, Уорън продължаваше да изнася лекции в университетите из целите Съединени щати. Тя беше изключителна личност, но също така тиранична и капризна жена, която се караше с всички. Бог знае защо, мен ме обичаше. Може би защото бях доста безразличен към промените в настроението й и тя не можеше да ме впечатли. Без да се смята за моя „втора баба“, Евелин ме помоли да остана с нея, след като се дипломирах, и ми помогна да получа зелена карта. Така останах неин асистент до смъртта й, като живеех в едното крило на апартамента й в Горен Ист Сайд.

През свободното си време, а имах много такова, правех единственото нещо, което наистина ме успокояваше — пишех истории. Неспособен да управлявам живота си, аз си измислях прекрасни светове, в които липсваха страховете, които ме измъчваха. Вълшебни пръчки съществуват. За мен те приемаха формата на химикалка „Бик“. За франк и половина човек придобиваше инструмент, способен да преобрази реалността, да я поправи, дори да я отрече.

През 2000 г. издадох първия си роман, който благодарение на отзивите, предавани от уста на уста, влезе в класациите на бестселърите. Оттогава бях написал десетина книги. Писането и популяризирането им заемаха изцяло дните ми. Успехът ми беше реален, но в очите на моето семейство писането на художествена литература не беше сериозна професия. „Като си помисля, че се надявахме да станеш инженер“, ми беше подхвърлил веднъж баща ми с обичайната си деликатност. Постепенно посещенията ми във Франция бяха станали по-редки и сега се ограничаваха до една седмица за представяне на книга и даване на автографи. Имах по- голяма сестра и брат, които почти не виждах. Мари бе завършила Минно-геоложкия университет и заемаше важен пост в Националната дирекция „Статистика на външната търговия“. Не знаех в какво точно се състоеше работата й, но не си представях нещо много забавно. Що се отнася до Жером, той бе истинският герой на семейството. Детски хирург, брат ми работеше от земетресението през 2010 г. в Хаити, където координираше действията на „Лекари без граници“.

Освен това имах Максим.

Моят бивш най-добър приятел, когото никога не бях заменил с друг. Моят побратим. Винаги съм го познавал — семейството на баща му и това на майка ми произхождаха от едно и също италианско село — Монталдичо, в Пиемонт. Преди моите родители да получат служебното си жилище в „Сент-Екзюпери“, ние бяхме съседи в Антиб. От двете ни къщи, построени една до друга на пътя „Сюкет“, се откриваше панорамна гледка към късче от Средиземно море. Моравите ни бяха разделени само от ниска каменна стена и именно там се провеждаха нашите футболни мачове и партита на открито, организирани от нашите родители.