Гийом Мюссо - Момичето и нощта

В училище, за разлика от мен, Максим не беше добър ученик. Не беше и двойкаджия, а едно малко незряло момче, което се интересуваше повече от спорт и касови филми, отколкото от изтънчения език на „Възпитание на чувствата“ на Флобер и „Манон Леско“ на абат Прево. През лятото той работеше по поддръжката на плажа в района на кулата „Батри дю Грайон“ в южния край на нос Антиб.

Спомнях си великолепната му външност — изваяно тяло, дълга като на сърфист коса, шорти „Рип Кърл“, маратонки без връзки. Той имаше леко замечтано невинно изражение и руса коса като на подрастващите във филмите на Гас Ван Сант.

Максим бе единственият син на Франсис Бианкардини — известен в района строителен предприемач, който бе изградил местна империя в едно време, когато правилата за обществените поръчки бяха по-гъвкави от сега. Тъй като го познавах добре, знаех, че Франсис е сложна, потайна и неразгадаема личност. Но в очите на хората той изглеждаше недодялан селяндур с големите си ръце на зидар, с наднорменото си тегло, с дебелашкото си поведение и кръчмарските си приказки, които често преминаваха към високопарната реторика на крайната десница. Не му трябваше много да стигне и по-далече. Отговорните за упадъка на страната един след друг падаха на мушката му: „Араби, социалисти, жени, хомосексуалисти“. Доминиращият бял мъжкар от типа консервативен дребен буржоа със закостеняло мислене, който не беше разбрал, че неговият свят вече е изчезнал.

Дълго време потискан от баща си, от когото се срамуваше толкова, колкото и му се възхищаваше, Максим се бе мъчил да намери мястото си. Едва след трагедията той бе успял да се освободи от неговата власт. Метаморфозата бе продължила двайсет години и се бе извършила поетапно. Някога посредствен ученик, Максим бе започнал да учи усилено и бе завършил строително инженерство. След това бе поел фирмата на баща си, превръщайки я във водеща в региона фирма в областта на зеленото строителство. После се беше включил в инициативата на „Платформа 77“ — най- големият инкубатор за стартиращи компании в Южна Франция. Успоредно с това Максим бе заявил пред обществото своята хомосексуална ориентация. През лятото на 2013 г. — няколко седмици след приемането на закона за брак за всички — той бе подписал в кметството в Антиб със своя партньор Оливие Моне — още един бивш възпитаник на „Сент-Екзюпери“, който ръководеше градската медиатека. Днес двойката имаше две момиченца, родени от сурогатна майка в Съединените щати.

Бях събрал цялата тази информация от уебсайтовете на „Нис Матен“ и „Шаланж“, както и от една статия на списание „Монд“, посветена на „Поколението Макрон“. Дотогава редови градски съветник, Максим се бе присъединил — още от основаването й, към партията „Република напред!“ на бъдещия президент на Франция и беше един от първите, които го бяха подкрепили на местно ниво но време на предизборната кампания. Сега той се кандидатираше и депутат от неговата партия от Седми избирателен район Алп Маритим. Традиционно дясно ориентирано, населението бе избирало в продължение на двайсет години, и то още на първия тур, един умерен и хуманно настроен републиканец, който си вършеше добре работата. Допреди три месеца никой не си беше представял, че избирателният район може да промени политическия с и цвят, но през пролетта на 2017 г. нова сила бе заляла страната. Вълната на Макрон заплашваше да помете всичко по пътя си. Изборите несъмнено щяха да бъдат оспорвани, но сега Максим, изглежда, имаше всички шансове да се пребори с досегашния депутат.

Когато най-сетне видях Максим, той стоеше пред входа на физкултурния салон и разговаряше със сестрите Дюпре. Огледах го отдалече — облечен с памучен панталон, бяла риза и ленено сако. Лицето му беше загоряло, с леко изострени черти, очите му бяха изразителни, косата му бе още по-изсветляла от слънцето. Леополдин (госпожица Кариока) и Джесика (госпожица Бимбо) слушаха жадно думите му, сякаш им рецитираше монолога на Родриго1, докато той само се опитваше да ги убеди, че предстоящото увеличение на осигурителната вноска ще доведе до увеличение на покупателната способност на всички работещи.

— Вижте кой е тук! — възкликна Джесика, когато ме видя.

Целунах близначките, които ми обясниха, че са натоварени

да организират танцовата забава точно тук, и прегърнах Максим. Може би моят мозък ми правеше номера, но ми се стори, че от него все така се носи кокосовият аромат, характерен за ваксата за коса, която той използваше навремето.