От сутрин до вечер мислите ми бяха заети с Венка Рокуел. Двамата се познавахме повече от две години — откакто дядо й, Алистър Рокуел, бе решил да я изпрати да учи във Франция, за да я отдалечи от Бостън след смъртта на родителите й. Тя беше необикновено момиче — образовано, будно и енергично, червенокосо, с пъстри очи и фини черти. Не беше най-красивото момиче в „Сент-Екзюпери“, но притежаваше магнетично излъчване н някаква загадъчност, които те караха да се чувстваш неустоимо привлечен, преди да си загубиш напълно ума. Онова необяснимо нещо, което караше в главата ти да се загнезди илюзорната идея, че ако успееш да завладееш Венка, ще завладееш света.
Дълго време двамата бяхме неразделни приятели. Аз й показах всичките си любими места в този район — градините на Мантон, вила „Керилос“, парка на фондация „Маг“, уличките на Турет сюр Лу. Ние скитахме навсякъде и можехме да разговаряме часове наред. Бяхме се катерили по Виа Ферата в ски курорта Ла Колмиан, бяхме яли сока6 на провансалския пазар в Антиб, бяхме говорили надълго и нашироко какъв трябва да бъде светът пред генуезката кула на „Плаж дез Онд“.
Ние буквално си четяхме мислите и нашето разбирателство не преставаше да ме удивлява. Венка беше човекът, когото бях чакал напразно, откакто бях достатъчно голям, за да чакам някого.
Доколкото си спомням, винаги съм се чувствал самотен, някак чужд на света, на шума, който го изпълваше, на посредствеността му, която те заразяваше като инфекциозна болест. Известно време си бях мислил, че книгите могат да ме излекуват от самотата и апатията, но човек не трябва да очаква твърде много от тях.
Те ви разказват истории, дават ви възможност да съпреживеете нечий друг живот, но никога няма да ви прегърнат, за да ви успокоят, когато се страхувате.
Освен че озари живота ми, Венка внесе в него и една тревога, тревогата, че мога да я загубя. И точно това се случи.
От началото на учебната година — тя беше първа година в подготвителния курс по хуманитарни науки, а аз в този по природо-математически науки — вече нямахме много възможности да се виждаме, но преди всичко имах впечатлението, че Венка ме избягва. Тя не отговаряше на моите обаждания, нито на бележките, които й пишех, и всичките ми предложения да излезем оставаха без ответ. Някои нейни съученици ме бяха предупредили, че Венка е запленена от техния млад преподавател по философия Алексис Клеман. Носеше се слух, че флиртът им е стигнал дори по-далече и те имат любовна връзка. Отначало не исках да повярвам на това, но сега бях измъчван от ревност и трябваше на всяка цена да разбера как точно стоят нещата.
Десет дни по-рано, в сряда следобед, докато учениците от хуманитарната специалност държаха конкурсен изпит, аз се възползвах от един свободен час, за да посетя училищния пазач Павел Фабиански. Павел ме харесваше. Ходех да го виждам всяка седмица, за да му дам моя екземпляр от списание „Франс Футбол“, след като го бях прочел. Този ден, когато в знак на благодарност той отиде да ми донесе кенче газирана вода от хладилника си, откраднах връзката му с ключове за стаите на учениците в общежитието.
Въоръжен с тях, се втурнах към общежитие „Никола дьо Стал“ — с инята сграда, в която живееше Венка, и методично претърсих стаята и. Знам, че фактът, че си влюбен, не ти дава никакви специални права.
Знам, че съм долен тип и всичко останало, което ви хрумне. Но като повечето хора, които са влюбени за първи път, си мислех, че никога повече няма да изпитам толкова дълбоко чувство към някого. И по този въпрос бъдещето, за съжаление, ми доказа, че съм бил прав.
Другото, смекчаващо вината ми обстоятелство беше, че вярвах, че познавам любовта, защото бях чел романи. Но само ударите в лицето ви учат на истините от живота. През декември 1992 г. отдавна не изпитвах само любовно чувство, а истинска страст. А страстта няма нищо общо с любовта. Страстта е ничия територия, бомбардирана военна зона, намираща се някъде между болката, безумието и смъртта
Докато търсех доказателства за евентуална връзка между Венка и Алексис Клеман, прелистих една по една книгите от малката библиотека на моята приятелка. Мушнати между страниците на един роман на Хенри Джеймс, два сгънати на четири листа паднаха на пода. Вдигнах ги с треперещи ръце и от тях ме лъхна силен аромат, едновременно свеж, дървесен и чувствен. Разгънах листовете. Това бяха писма от Клеман. Търсех доказателства и ето че намерих такива, и то неопровержими.
Читать дальше