Гийом Мюссо - Момичето и нощта

От сутринта телефонът не преставаше да звъни заради силния снеговалеж. По онова време в „София Антиполис“ не можеше да се разчита, че пътят ще бъде разчистен от машини за разпръскване на сол или снегорини. Преди половин час майка ми бе повикана по спешност. Камион за доставки се беше завъртял на заледения път и сега блокираше достъпа до учебното заведение пред будката на пазача. Поради липса на друга възможност за решаване на проблема, тя бе поискала помощ от Франсис Бианкардини — бащата на Максим, който бе обещал да дойде възможно най-скоро.

Така че вдигнах слушалката, очаквайки още едно спешно обаждане, свързано с метеорологичната обстановка, или от Максим, за да отмени срещата ни. Обикновено в събота следобед двамата се събирахме да играем футбол на маса в кафенето „При Дино“, да гледаме видеокасети с филми, да си разменяме дискове с музика, да ходим с мотоциклетите си до „Макдоналдс“ или до хипермаркета в Антиб, а после се връщахме, за да гледаме по телевизията головете от шампионата на Франция в предаването „Ден за футбол“.

— Моля те, Тома, ела!

Сърцето ми се сви. Това не беше гласът на Максим. Беше леко приглушеният глас на Венка. Мислех, че е заминала при семейството си в Бостън, но тя ми обясни, че все още е в „Сент-Екзюпери“, че не се чувства добре и иска да ме види.

Давах си ясна сметка колко жалко може да изглежда поведението ми, но всеки път, когато Венка ми се обадеше, всеки път, когато говореше с мен, ме обземаше надежда и тичах при нея. Така направих, разбира се, и този път, като проклинах слабостта си и липсата на самоуважение и съжалявах, че нямам моралната сила да се направя на безразличен.

Очакваното според синоптичната прогноза кратко затопляне н късния следобед още не бе настъпило. Навън цареше лют студ, усилван от поривите на мистрала, които въртяха вихрено едрите снежинки. В бързината бях забравил да си обуя ботушите или треските и маратонките ми затъваха в снега. Със закопчано до брадичката яке, вървях превит срещу вятъра, нещо като Джеремая Джонсън, преследващ призрачна мечка гризли. Въпреки бързането ми и макар че сградите на общежитието бяха само на стотина метра от служебното жилище на моите родители, ми бяха нужни почти десет минути, за да стигна до сградата „Никола дьо Стал“. В снежната буря постройката бе загубила лазурния си цвят н изглеждаше по-скоро като сива, призрачна маса, обгърната от седефена мъгла.

Фоайето беше пусто и студено. Бяха затворени дори плъзгащите се врати, които даваха достъп до общата стая на пансионерите. Изтупах снега от маратонките си и изкачих стълбите, като ги вземах по четири наведнъж. Като стигнах до коридора, почуках няколко пъти на стаята на Венка. Тъй като не получих отговор, отпорих вратата и влязох в светло помещение, където миришеше на ванилия и смирна — характерната миризма на Арменските листчета.

Венка лежеше със затворени очи на леглото си. Дългата й рижа коса беше почти скрита под пухената завивка, окъпана в млечно- бялата светлина на снежното небе, която влизаше през прозореца. Приближих се до нея, погалих бузата й и сложих ръка на челото й. То пареше. Без да отваря очи, тя промърмори няколко думи в просъница. Реших да я оставя да спи и влязох в банята да потърся някакво хапче за понижаване на температурата. Аптечката бе пълна с антидепресанти, сънотворни, транквиланти, болкоуспокояващи, но не намерих парацетамол.

Излязох от стаята и отидох да почукам на последната врата по коридора. Отвори ми Фани Брахими. Знаех, че мога да й се доверя. Въпреки че не бяхме се виждали често от началото на учебната година — всеки от нас залегнал над учебниците по своите науки, — тя беше вярна приятелка.

— Здравей, Тома — каза Фани, като свали очилата си.

Тя носеше скъсани джинси, протрити кецове и мохерен пуловер размер XL. Благият й искрящ поглед беше почти помрачен от дебелата черна очна линия — грим в тон с албума на „Кюър“1, който се въртеше на грамофона й.

— Здравей, Фани, имам нужда от помощ.

Обясних й ситуацията и я попитах дали има парацетамол. Тя отиде да потърси лекарството, а аз включих газовия котлон в бокса, за да стопля вода.

— Намерих — каза Фани, като се върна.

— Благодаря. Може ли да й приготвиш чай?

— Да, с повече захар, за да не се дехидратира твърде много. Заемам се с чая.

Върнах се в стаята на Венка. Тя отвори очи, преди да се поизправи на възглавницата си.

— Изпий ги — казах, като й подадох две таблетки. — Имаш висока температура.