Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Видя ли какво време е навън! — възкликна Алексис. — Като си помисля, че планирах да карам ски в Берхтесгаден. Сигурен съм, че там има по-малко сняг от тук!

В стаята беше прекадено топло. До вратата беше сложена голяма пътна чанта. От стереоуредбата се разнесе мелодичен глас: „Предаването „Лез Имажинер“ свърши за днес, но останете с програма „Франс Мюзик“ и Ален Жербер с неговия джаз..?

Клеман тъкмо ме бе поканил да вляза, когато видя железния лост в ръката ми.

— Ти какво… — започна той, като ме погледна с ококорени очи.

Времето за размисли и разговори бе приключило.

Първият удар се стовари от само себе си, сякаш някой друг го

бе нанесъл вместо мен. Той улучи учителя в гърдите, така че дъхът му секна и той залитна. Вторият му счупи капачката на коляното и Алексис изкрещя от болка.

— Защо я изнасили, скапаняко?

Клеман се опита да се хване за барплота, който отделяше кухненския бокс от стаята, но го повлече със себе си при падането. Купчина чинии и бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ се разбиха на настлания с плочки под, без да спрат моя устрем.

Бях загубил напълно контрол. Учителят лежеше на пода, но аз не спирах да го удрям и ритам. Налагах го методично под въздействието на обзелата ме неистова сила. Ритниците се редуваха с удари с металния лост. Картините как този негодник насилва Венка, които се нижеха пред очите ми, разпалваха моето озлобление и ярост. Вече не виждах Клеман. Не принадлежах на себе си. Бях наясно, че съм на път да извърша непоправимото, но не можех да се овладея. Пленник на един гибелен импулс, бях станал марионетка в ръцете на някакъв бог на смъртта.

Аз не съм убиец.

Гласът отекна в главата ми, обаче съвсем слабо. Мярна се като едва доловимо очертание на спасителен изход. Последно повикване преди линията, от която няма връщане назад. Внезапно захвърлих железния лост и застинах на място. Клеман се възползва от колебанието ми. Събрал цялата си останала сила, той ме сграбчи за единия прасец и заради хлъзгавите ми подметки успя да ме просне на пода. Въпреки че беше ранен, учителят за миг се озова върху мен, преминавайки от ролята на жертва в тази на нападател. Той ме притисна с цялата си тежест и ме стисна с коленете си като с клещи, парализирайки движенията ми.

Отворих уста да извикам, но Клеман вече бе грабнал едно парче от счупеното шише. Безпомощен, видях как той вдигна ръка, за да ми нанесе удар с дългото остро стъкло. После времето спря и усетих, че животът ме напуска. Беше един от онези мигове, които сякаш траят минути. Един от онези мигове, които преобръщат живота на много хора.

Внезапно всичко се разви с шеметна бързина. Топла струя кафеникава кръв оплиска лицето ми. Тялото на Клеман се отпусна и аз се възползвах от това, за да измъкна ръката си и да избърша клепачите си. Когато отворих очи, погледът ми бе замъглен, но над тъмната маса на учителя съзрях неясния силует на Максим. Светлата му коса, анцуга „Челинджър“, сивото вълнено яке с апликации от червена кожа.

Максим бе нанесъл само един удар с ножа си. Бързо движение, блестящо острие, малко по-дълго от макетно ножче, което наглед само докосна вратната вена на Алексис Клеман.

— Трябва да се обадим на „Бърза помощ“! — изкрещях аз и станах от пода.

Обаче знаех, че е твърде късно. Клеман беше мъртъв, а навсякъде по мен имаше кръв — по лицето, косата, пуловера, маратонките ми. Усещах кръвта дори на устните и върха на езика си.

За момент Максим застина като мен — отчаян, крайно изтощен, съсипан. Неспособен да каже и дума.

Не трябваше да се обаждаме на „Бърза помощ“, а на полицията.

— Чакай! Може би баща ми е още там! — извика той, излизайки от летаргията си.

— Къде там?

— До будката на пазача!

Максим изхвърча от гарсониерата на Клеман и го чух да слиза па бегом по стълбите, оставяйки ме с трупа на мъжа, когото току- що бяхме убили.

Колко дълго стоях сам? Пет минути? Четвърт час? Обгърнат от тишина, отново изпитах усещането, че времето спря. Спомням се, че за да не гледам мъртвеца, отидох до прозореца и останах там, залепил нос на стъклото. Сега езерото бе потънало в мрак, сякаш някой бе щракнал ключа и бе изключил сребристата светлина, която се отразяваше на повърхността му. Опитах да се хвана за някаква спасителна сламка, но се удавих в отблясъка на снежната пелена.

Взирайки се в бездънната му белота, си дадох сметка какво бъдеще ни чака, защото много добре знаех, че равновесието в нашия живот е нарушено завинаги. В случая не ставаше дума за отгръщане на нова страница, нито дори за края на една епоха. Под снега ненадейно бе зейнала огнената геена.