Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Внезапно по стълбите се чу шум и вратата се отвори с трясък. Придружен от сина си и своя технически ръководител, Франсис Бианкардини влезе в стаята. Строителният предприемач си беше все същият — с рошава прошарена коса, кожено яке, напръскано с капки боя, с едър торс и наднормено тегло.

— Как си, малкия? — попита той, поглеждайки ме в очите.

Не можах да му отговоря.

Едрата му фигура създаваше впечатлението, че изпълва цялото жилище, но гъвкавата му и решителна походка беше в пълен контраст с пълнотата му.

Франсис застана в средата на стаята и внимателно прецени ситуацията. Безстрастното му лице не издаваше никаква емоция. Сякаш винаги бе знаел, че този ден ще настъпи. Сякаш не за първи път трябваше да се справя с подобна драма.

— Оттук нататък вземам нещата в свои ръце — обяви той, като изгледа последователно Максим и мен.

Мисля, че именно когато чух гласа му — спокоен и уверен, осъзнах, че маската на простоват грубиян, която Франсис Бианкардини показваше в обществото, не съответства на истинската му същност. В този трагичен момент мъжът, който стоеше пред мен, напомняше по-скоро на неумолим главатар на банда. Франсис ми изглеждаше като Кръстник от мафията, но ако съществуваше и най-малката възможност да ни измъкне от ситуацията, бях готов да му се закълна във вярност.

— Това трябва да се почисти — каза той, обръщайки се към техническия си ръководител Ахмед, — но първо иди да вземеш брезент от камиона.

Тунизиецът беше пребледнял и очите му бяха изпълнени с ужас. Преди да се подчини, той не можа да се въздържи и попита:

— Какъв е планът, шефе?

— Ще го зазидаме в стената — отговори Франсис, като посочи с брадичка трупа.

— Коя стена? — попита Ахмед.

— На физкултурния салон.

Нищо не възкресява миналото така, както уханието, свързано с него.

Владимир Набоков

Днес

13 май 2017 г.

— Никога след това не съм говорил за този епизод с баща ми — увери ме Максим, като запали цигара.

Полираната повърхност на запалката му „Зипо“, украсена с репродукция на японската графика „Голямата вълна край Канагава“, заблестя под слънчевите лъчи. Бяхме напуснали задушната атмосфера на физкултурния салон и се бяхме изкачили на Орловото гнездо — обрасъл с цветя, тесен скален корниз, надвиснал над езерото.

— Дори не знам къде точно е зазидал трупа — каза моят приятел.

— Може би сега е моментът да го попиташ.

— Баща ми умря тази зима, Тома.

— По дяволите, много съжалявам.

Сянката на Франсис Бианкардини се промъкна в нашия разговор. Бащата на Максим винаги ми бе изглеждал неуязвим. Като скала, в която се разбиваха всички, които имаха безразсъдството да го нападнат. Но смъртта е особен противник. Противник, който накрая винаги печели.

— От какво почина?

Максим си дръпна силно от цигарата и поетият дим го накара да примигне.

— Това е доста тягостна история — предупреди ме той. — През последните години баща ми прекарваше по-голяма част от времето си в къщата си в комплекса „Аурелия Парк“. Знаеш ли го?

Кимнах утвърдително. Познавах, разбира се, този луксозен, добре охраняван комплекс на хълмовете край Ница.

— В края на годината районът бе обект на серия кражби с взлом, понякога много брутални. Обирджиите не се колебаеха да проникват във вилите в присъствието на техните обитатели. Имаше редица случаи на задържани насила и измъчвани хора.

— И Франсис стана жертва на такива крадци?

— Да. На Коледа. При все че винаги държеше оръжие у дома, не е имал време да го използва. Бил е вързан и пребит от обирджиите. Умря от инфаркт в резултат на побоя.

Кражби с взлом. Една от язвите на Лазурния бряг редом с бетонирането на бреговата ивица, постоянните задръствания по пътищата и пренаселеността, дължаща се на масовия наплив на туристи.

— Арестуваха ли извършителите?

— Да, шайка македонци. Много организирани типове. Полицията залови двама-трима от тях, които са в затвора.

Облегнах се на парапета. Скалната тераса с формата на полумесец предлагаше спираща дъха гледка към езерото.

— Освен Франсис кой знае за убийството на Клеман?

— Само ти и аз — увери ме Максим. — Познаваше баща ми, той не беше от бъбривите.

— А съпругът ти?

Приятелят ми поклати отрицателно глава.

— По дяволите, това е последното нещо, което искам Оливие да научи за мен. Кълна се в живота си, не съм споменавал за това престъпление на никого.