Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Гледах как моя приятел слезе по каменните стълби и пое по пътя, който криволичеше между лавандуловите насаждения. До- като се отдалечаваше, силуетът му се смали и се разми, а накрая съвсем изчезна, погълнат от бледолилавия килим.

Преди да напусна кампуса, спрях пред Агората — стъклената сграда с форма на чиния, която бе построена до Историческата библиотека. (Никой в „Сент-Екзюпери“ не би използвал официалното название „Център за документация и информация“ за едно толкова символично място.)

Разнесе се обедният звънец, който освободи от занятия голяма част от учениците. Тъй като сега бе нужна електронна карта за достъп до читалните, аз пренебрегнах това ограничение, прескачайки автоматично отварящата се бариера, както бях виждал да правят в парижкото метро разни нехранимайковци, безпарични студенти и дори президенти на Републиката.

Като наближих гишето за заемане на книги, видях Елин Букманс, която всички тук наричаха Зели. С холандски произход, тази доста претенциозна интелектуалка имаше категорично, повече или по-малко аргументирано мнение за всичко. Последния път, когато я бях видял, тя беше леко надута четирийсетгодишна жена, която се гордееше с атлетичната си фигура. Сега, с напредването на възрастта, библиотекарката приличаше на някаква бохемска бабка — с кръгли очила, квадратно лице, двойна брадичка, хваната на кок прошарена коса и блузон с малка кръгла якичка.

— Здравей, Зели.

Освен с управлението на библиотеката тя години наред се не занимавала с изготвянето на програмата за киното в кампуса, ръководството на радиото на гимназията и на „София Шекспир Къмпани“ — помпозното име на училищния театрален клуб, на който майка ми посвещаваше много време, когато бе директор на подготвителните курсове.

— Здравей, писателю — отвърна ми Елин Букманс, сякаш бяхме разговаряли за последно предишния ден.

Никога не бях успял да разбера напълно тази жена. Подозирах, че за кратко е била любовница на баща ми, но доколкото си спомнях, майка ми я харесваше. Докато учех в „Сент-Екзюпери“, повечето ученици буквално я боготворяха — Зели бе постоянно в устата им, — като я считаха за душеприказчик, социален помощник и духовен наставник. А Зели — умалително име, което намирах за нелепо — се гордееше с тази роля и дори злоупотребяваше с нея. Водена от девиза „Силна със слабите, слаба със силните“, тя си имаше своите пристрастия, като обръщаше прекомерно внимание на някои ученици — често най-изявените или най-отраканите, — а други напълно пренебрегваше. Спомням си, че обожаваше брат ми и сестра ми, но аз сякаш никога не бях достоен за нейния интерес. Това ме устройваше, защото тази антипатия беше взаимна.

— Какво те води тук, Тома?

От последния път, когато бях общувал с нея, бях написал дузина романи, преведени на двайсет езика и продадени в милиони екземпляри по целия свят. За една библиотекарка, пред чиито очи бях израснал, това трябваше да означава нещо. Не очаквах непременно да ме похвали, но поне да прояви някакъв интерес, което така и не се случи.

— Искам да заема една книга — отговорих аз.

— Първо ще проверя дали картата ти е валидна — каза тя, хващайки се за думите ми.

Преувеличавайки малко шегата, Зели започна да търси в архивите на компютъра си хипотетична библиотечна карта отпреди двайсет и пет години.

— Ето, намерих я! Точно както си мислех, имаш две невърнати книги: „Дистинкцията“ на Пиер Бурдийо и „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер.

— Шегуваш ли се?

— Да, шегувам се. Кажи ми какво търсиш.

— Книгата на Стефан Пианели.

— Той беше един от съавторите на учебника по журналистика, публикуван от…

— Не тази книга, а разследването му по случая на Венка Рокуел, „Момичето и смъртта“.

Тя въведе заглавието в компютъра си.

— Вече не разполагаме с тази книга.

— Как така?

— Тя бе издадена през 2002 г. от едно малко издателство. Тиражът е изчерпан и оттогава не е преиздавана.

Погледнах я спокойно.

— Подиграваш ли ми се, Зели?

Тя се престори на обидена и обърна монитора към мен. Погледнах екрана и установих, че книгата наистина не фигурира в каталога.

— Това е абсурдно. Пианели е бивш ученик. Навремето със сигурност сте купили няколко екземпляра от книгата му.

Зели сви рамене.

— Да не мислиш, че купуваме по няколко екземпляра и от твоите книги.

— Моля те, отговори на въпроса ми.

Малко смутена, тя подръпна твърде широкия си блузон и свали очилата си.