Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Като се връщах към къщи с все още изтръпнали от тичането крака, завих към общежитие „Никола дьо Стал“. Пустата сграда приличаше на призрачен кораб. Напразно чуках — нито Фани, нито Венка бяха в стаите си. Докато вратата на първата стая беше заключена, тази на втората бе отключена, което предполагаше, че обитателката й е излязла за малко. Влязох и останах дълго време в този тих пашкул, където цареше приятна топлина. Присъствието на Венка бе много осезаемо. От стаята се излъчваше меланхолична, интимна атмосфера, почти извън времето. Леглото не бе оправено, чаршафите псе още ухаеха на свеж аромат на парфюм и окосена трева.

Цялата вселена на младата жена бе побрана на тези 15 квадратни метра. По стените бяха закачени афиши на филмите „Хирошима, моя любов“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“, черно- бели портрети на писателите Колет, Вирджиния Улф, Артюр Рембо, Тенеси Уилямс, страница от списание с еротична снимка на Ли Милър от фотографа Ман Рей, пощенска картичка с цитат от Франсоаз Саган, в който се говореше за скоростта, морето и блестящо черно. На перваза на прозореца бяха поставени саксия с орхидея „Ванда“ и копие на статуетката „Портрет на госпожица Погани“ на Брънкуш, което й бях подарил за един от рождените й дни. На бюрото й бяха струпани на купчинка компактдискове с музика: от класиката — на Сати, Шопен, Шуберт, от добрата стара популярна музика — на „Рокси Мюзик“, Кейт Буш, „Прокъл Харъм“, както и със записи на по-авангардни парчета, които тя ми беше пускала, но за мен бяха неразбираеми — на Пиер Шефер, Пиер Анри, Оливие Месиен…

На нощното шкафче забелязах книгата, която бях видял предния ден — стихосбирка на руската поетеса Марина Цветаева. Посвещението от Алексис Клеман — доста акуратно написано на титулната страница, ме потопи в дълбоко униние.

На Венка,

Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.

Да те обичам, значи да живея.

Алексис

Почаках приятелката си още няколко минути. Стомахът ми взе да се свива от безпокойство. За да изтърпя чакането, включих CD плейъра и пуснах компактдиска „Съндей Морнинг“ — първото заглавие на митичния албум на „Велвет Ъндърграунд“. Едно парче, което доста подхождаше на ситуацията. Нежно, ефирно, гибелно. Чаках и чаках, докато смътно осъзнах, че Венка няма да се върне. Никога. Зашеметен, останах още малко в стаята, търсейки да открия и да запазя дълбоко в себе си частица от нейното все още осезателно присъствие.

През всичките изминали години често се бях чудил с какво толкова Венка ме запленяваше и на какво се дължеше очарователното и болезнено опиянение, което предизвикваше у мен. И винаги то ми бе напомняло за наркотиците. Дори когато прекарвахме заедно времето си, дори когато Венка беше само моя, се появяваше усещането за нейната загуба. Двамата имахме вълшебни моменти — периоди, изпълнени с мелодия и хармония, съвършени като някои популярни песни. Но това спокойствие не траеше дълго. Още докато преживявах тези моменти, знаех, че тяхната красота е като сапунен мехур, който всеки момент ще се спука.

И Венка ми се изплъзваше.

Прибрах се вкъщи, за да не пропусна телефонното обаждане на баща ми, който веднага след дългия си полет от метрополията до Таити бе обещал да ми позвъни в 13 часа. Тъй като телефонните разговори бяха скъпи, а и Ришар не беше много приказлив, разговорът ни беше кратък и малко студен, точно каквито бяха открай време нашите взаимоотношения.

След това успях да изям, без да повърна, пилешкия пай с къри, оставен от майка ми. Следобед опитах с всички сили да отблъсна мислите, които ме връхлитаха, като продължих да правя това, което се очакваше от мен — да уча по математика и физика. Успях да реша няколко диференциални уравнения, но скоро зарязах ученето, защото изобщо не можех да се концентрирам. Дори взе да ме обзема паника. Пред очите ми отново изплуваха картини от убийството. Надвечер, когато майка ми позвъни, бях на ръба на пълен психически срив. Бях готов да й разкажа всичко, но тя не ми даде възможност да го направя. Предложи да отида при нея в Ланд още на следващия ден. След известен размисъл бе решила, че не е добра идея да стоя сам цели две седмици. Преговорът ми по математика и физика щял да бъде по-лесен в семейна среда, аргументира се тя.

За да не се срина напълно, приех предложението й и в снежния понеделник се качих на влака още в ранни зори. Първо пътувах от Антиб до Марсилия, после — в претъпкан влак, който пристигна в Бордо с два часа закъснение. Междувременно последният експрес бе заминал и от Националната железопътна компания бяха принудени да извозят пътниците с автобуси до Дакс. Така след мъчително пътуване, проточило се цял ден, пристигнах в Гаскония чак след полунощ.