Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Леля ми Джована живееше в стара, изолирана къща насред полето. Покривът на обвитата с бръшлян сграда беше силно повреден и отвсякъде течеше. В края на 1992 г. в Ланд валеше почти непрекъснато. В пет часа следобед вече цареше мрак и човек имаше чувството, че денят никога не настъпва напълно.

Нямам много ясни спомени от онези две седмици, които прекарах в компанията на леля ми и майка ми. В къщата цареше странна атмосфера. Дните се нижеха един след друг — кратки, студени и безрадостни. Струваше ми се, че и тримата се възстановяваме след някакво заболяване. Майка ми и леля ми се грижеха за мен, а аз се грижех за тях. Понякога в онези лениви следобеди майка ми правеше палачинки, които изяждахме, седейки на дивана, като гледахме стари епизоди на сериалите „Коломбо“ и „Агитаторите“ или ентото повторение на „Убийството на Дядо Коледа“.

През целия си престой там не отворих тетрадка по математика или физика. За да се избавя от мъчителната тревога и да избягам от настоящето, правех това, което винаги бях правил — четях романи. Нямам особено точни спомени за онези две седмици, но си спомням отлично всички книги, които прочетох. В края на 1992 г. страдах с близнаците от „Голямата тетрадка“, които се опитваха да оцелеят въпреки жестокостта на хората в една опустошена от войната територия. Чрез поредицата „Фор дьо Франс“ пребродих креолския квартал в „Тексако“ на Патрик Шамоазо, прекосих тропическите гори на Амазонка със „Старецът, който четеше любовни романи“ на Сепулведа. Бях сред танковете по време на Пражката пролет, размишлявайки върху „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Романите не ме изцелиха, но за малко ме освободиха от тежестта да бъда себе си. Послужиха ми като камера за декомпресия. Превърнаха се в защита срещу ужаса, който ме връхлиташе.

През този период, когато слънцето никога не изгряваше, всяка сутрин бях сигурен, че настъпва последният ми ден на свобода. Всеки път, когато по пътя минаваше кола, бях убеден, че това са полицаите, които идват да ме арестуват. А единствения път, когато някой позвъни на входната врата, твърдо решен, че за нищо на света няма да отида в затвора, се качих на покрива, за да мога, ако се наложи, да се хвърля от него.

Така и никой не дойде да ме арестува. Нито в Ланд, нито на Лазурния бряг.

След започването на учебните занятия в началото на януари животът в „Сент-Екзюпери“ възобнови нормалния си ход. Или почти. Всички говореха за Алексис Клеман, но не за да оплакват смъртта му, а за да коментират слуховете, които се носеха — Венка и нейният преподавател, които отдавна имали тайна любовна връзка, били избягали заедно. Както всички скандални истории, тази вълнуваше училищната общност. Всеки добавяше своя коментар, своята пикантна историйка, своята клюка. На тълпата й доставяше удоволствие да очерня другите хора. Веднъж развързали се, злите езици не можеха да се спрат. Дори някои учители, на чиито възвишени възгледи се бях възхищавал, се впуснаха в сплетни. Те настървено се съревноваваха да ръсят остроумни забележки, от които ми се гадеше. Някои преподаватели обаче запазиха достойнство. Сред тях бяха моят учител по френски Жан-Кристоф Граф и госпожица Девил — учителката по английска литература па подготвителния курс по хуманитарни науки. Не присъствах на пойните лекции, но я чух да казва в кабинета на майка ми: „Нека по се принизяваме до посредствеността, защото това е заразна болест“.

Намерих утеха в тези думи и дълго време те ми служиха като отправна точка при вземането на някои решения.

Първият, който наистина се разтревожи от изчезването на Йонка, беше нейният дядо и настойник, старият Алистър Рокуел. Тя често ми го беше описвала като достолепен старейшина, влас- тон и намръщен. Архетипът на индустриалец, издигнал се със собствени сили, който смяташе изчезването на внучката си за потенциално отвличане и следователно акт на агресия към неговата фамилия. Родителите на Алексис Клеман също започнаха да ос тревожат. Синът им бе планирал да прекара една седмица на ски в Берхтесгаден с приятели, към които така и не беше се присъединил, нито бе посетил родителите си, за да отпразнува както винаги с тях Нова година.

Докато изчезването на тези двама души предизвика дълбока тревога в семействата им, силите на реда не бързаха да разгърнат потенциала си за провеждането на сериозно разследване. Първо, защото Венка беше пълнолетна, второ, защото прокуратурата се колеба дълго, преди да заведе дело. Случаят беше много сложен от гледна точка на юрисдикцията. Венка беше с френско-американска националност, а Алексис Клеман с германска. Мястото на тяхното изчезване не беше точно определено. Дали единият от тях бе станал жертва на другия? Или и двамата бяха жертви?