Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Така след началото на втория срок мина цяла седмица, преди полицаите да се появят в „Сент-Екзюпери“. Тяхното разследване се ограничи само до разпитването на хората от близкото обкръжение на Венка и учителя по философия. След това претърсиха набързо стаите им и ги запечатаха, без дори да повикат на помощ криминолози.

Нещата се ускориха едва по-късно — в края на февруари, след като Алистър Рокуел пристигна във Франция. Бизнесменът бе използвал връзките си и обяви в медиите, че е наел частен детектив, който да намери внучката му. Последва още един полицейски „десант“ — този път на служители на Регионалната съдебна полиция на Ница. Те разпитаха повече хора, в това число мен, Максим и Фани, и взеха ДНК материал за анализ от стаята на Венка.

Постепенно свидетелските показания и иззетите документи позволиха по-добре да се проследи ходът на събитията в неделя, 20 декември, и понеделник, 21 декември. Двата дни, през които Венка и Алексис бяха изчезнали.

Пазачът на училището, Павел Фабиански, твърдеше, че в онази прословута неделя около 8 часа сутринта е вдигнал бариерата на входа на кампуса, за да излезе колата „Рено Алпин“ АЗ 10, управлявана от Клеман. Фабиански беше категоричен — в знак на благодарност Венка Рокуел, седяща на пасажерската седалка, отворила своя прозорец и му махнала с ръка. Няколко минути по-късно двама работници от „Комунална чистота“, които ринели снега на кръговото в квартала „О Сарту“, видели колата на Клеман леко да поднася на кръстовището, преди да поеме по посока на Антиб. Впрочем реното на учителя бе открито точно на Авеню дьо ла Либерасион, паркирано пред една обществена пералня близо до гарата на Антиб. Много пътници от влака за Париж си спомниха, че са видели млада червенокоса жена, придружена от мъж с шапка на „Борусия Мьонхенгладбах“ — любимият футболен клуб на Клеман. Нощният пазач на хотел „Сент Клотилд“, който се намираше на улица „Сен Симон“ в седмия район на Париж, също уверяваше, че в неделя вечер госпожица Венка Рокуел и господин Алексис Клеман са отседнали за една нощ в хотела. Той беше ксерокопирал паспортите им. Резервацията на стаята им бе направена предния ден по телефона и сметката бе платена на място. Консумацията им от минибара включваше една бира, два пакета чипс и един сок от ананас. Нощният пазач дори си спомняше, че госпожицата дошла на рецепцията да попита дали има кока-кола чери, но отговорът му бил отрицателен.

Дотук версията за любовно бягство звучеше правдоподобно. След това разследващите губеха следите на двамата влюбени. Венка и Алексис не бяха закусили нито в стаята си, нито в ресторанта на хотела. Една чистачка ги бе видяла да излизат в коридора рано сутринта, но никой не си спомняше точно кога са заминали. В банята бе открита тоалетна чантичка, съдържаща козметика, четка за коса и шишенце с парфюм, която бе прибрана в помещението, където хотелът съхранява забравени от клиентите вещи.

С това разследването приключи. Така и не се яви надежден свидетел, който да даде информация за присъствието на Венка и Клеман на някое друго място. По онова време повечето хора очакваха да ги видят отново, след като страстите се уталожат. Обаче адвокатите на Алистър Рокуел не се отказаха. През 1994 г. те успяха да се преборят съдът да разпореди да бъде извършен генетичен анализ на пробите, взети от четката за зъби и четката за коса, намерени в хотелската стая. Резултатите потвърдиха, че намерената ДНК наистина принадлежи на Венка, което не даде никакъв напредък на разследването. Възможно бе след това някой упорит или обсебен от случая следовател да бе възобновил разследването — чисто символично, за да не бъде закрит случаят поради изтичането на срока за давност, но доколкото ми бе известно, това бяха последните следствени действия.

Алистър Рокуел се разболя тежко и почина през 2002 г. Спомнях си, че го бях срещнал няколко седмици преди 11 септември 2001 г. на четиридесет и деветия етаж на Световния търговски център, където се помещаваше нюйоркският офис на компанията му. Тогава той ми сподели, че Венка му е говорила много за мен и че ме е описала като мило, порядъчно и чувствително момче. От устата на стареца тези три епитета не прозвучаха като комплименти. Прииска ми се да му отговоря, че съм толкова „чувствителен“, че пребих с железен лост мъж, който бе с една глава по-висок от мен, но естествено не казах нищо. Тогава бях поискал да се срещна с него, за да разбера дали детективът, който беше наел, е открил нещо ново за изчезването на внучката му. Отговорът му беше отрицателен, без да съм сигурен, че ми каза истината.