Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Спуснах се по тясната уличка „Сад“, където баща ми бе живял на младини, към площад „Насионал“ и оттам отидох до „Микеланджело“ — един от най-емблематичните ресторанти в града, който всички тук наричаха „Мамо“ на името на съдържателя му. Навън имаше свободни места. Седнах на една маса и си поръчах местния специалитет — цитронада с мастика и босилек.

Никога не съм имал свой кабинет. Още от подготвителните класове обичах да уча на просторни места — кухнята на родителите ми, читалните на библиотеките, кафенетата в Латинския квартал. В Ню Йорк пишех в заведенията на „Старбъкс“, в хотелски барове, в паркове и ресторанти. Имах чувството, че мисля по-добре в оживена среда, изпълнена с хорска глъч и шума на ежедневието. Сложих на масата книгата на Стефан Пианели и докато чаках да ми донесат аперитива, проверих съобщенията на телефона си.

Имаше един яден есемес от майка ми, която не си правеше труда да бъде любезна: „Зели ми каза, че си дошъл за честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Какво те е прихванало, Тома? Дори не ми съобщи, че си във Франция. Ела на вечеря у дома тази вечер. Поканили сме и семейство Пелегрино. Ще се зарадват да те видят.“ Отговорих й лаконично: „Ще ти се обадя по-късно, мамо.“ Възползвах се от факта, че така и така държа в ръка телефона си, за да изтегля приложението на „Нис Матен“ и след това свалих броевете на вестника от 9-и до 15-и април.

Докато ги преглеждах, бързо попаднах на търсената от мен статия на Стефан Пианели, в която той описваше намирането от ученици от гимназията на пълна с банкноти чанта в едно старо ученическо шкафче. От прочетеното не научих нищо ново и бях много разочарован, че към статията нямаше приложена нито една снимка на въпросната спортна чанта. Тя бе илюстрирана с въздушна снимка на кампуса и с още една на ръждясалите шкафчета в съблекалнята, но в нея се уточняваше, че „някои ученици са разпространили снимки на находката си в социалните мрежи, преди полицията да ги накара да ги изтрият в интерес на правилното провеждане на разследването“.

Замислих се. Сигурно някъде бяха останали следи от тях, но не бях достатъчно добър в търсенето по интернет, за да ги намеря, без да загубя много време. Антибският клон на „Нис Матен“ се намираше съвсем наблизо, на площад „Насионал“, до автогарата. След кратко колебание реших да позвъня на автора на статията.

— Здравей, Стефан, обажда се Тома.

— Вече не можеш да живееш без мен ли, творецо?

— Седнал съм в „Мамо“. Ако си наблизо, каня те да споделиш с мен една агнешка плешка.

— Поръчай я! Завършвам материала си и идвам при теб.

— За какво пишеш?

— За Панаира за възрастни „Пенсиониране и свободно време“, който току-що завърши в конгресния център. Признавам, че с това няма да спечеля наградата „Албер Лондр“.

Докато чаках Пианели, взех книгата му и както и преди, като я погледнах, очите ми се заковаха в прословутата снимка на корицата, която показваше Венка и Алексис Клеман на дансинга. Тя бе направена на новогодишния бал, провел се в средата на декември — седмица преди убийството на учителя и изчезването на Венка. Тази фотография винаги ми причиняваше болка. В разцвета па младостта и красотата си, Венка изпиваше с очи своя кавалер. Погледът й бе изпълнен с любов, възхищение и желание да му се хареса. Те танцуваха туист и фотографът ги бе запечатал за вечността в грациозна и чувствена поза. Нова версия на сцена от филма „Брилянтин“ през погледа на Робер Доано.

Всъщност кой бе направил тази снимка? Никога досега не бях си задавал този въпрос. Някой ученик? Учител? Погледнах за името на фотографа в копирайтната бележка на гърба на книгата, но ме видях нищо друго освен надписа „Нис Матен“, всички права запазени“. Снимах с мобилния си телефон предната корица и я изпратих на Рафаел Бартолети. Рафаел беше много уважаван моден фотограф, с когото живеех на една и съща улица в Трайбека, но преди всичко беше истински творец. Той притежаваше изключителни професионални познания, богато въображение, око за детайла и пресъздаваше по един невероятен и оригинален начин същността на нещата. От години Рафаел правеше всичките ми рекламни снимки, както и тези за задната корица на книгите ми. Харесвах работите му, защото всеки път успяваше да улови в мен искрата, която вероятно бях носил в себе си преди много време, но сега бе угаснала. Неговите снимки ме представяха в най-добрата светлина — по-лъчезарен, не толкова измъчен. Човекът, който можех да бъда, ако животът ми беше по-спокоен.