Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Млъкни, Стефан!

Бях повишил тон. Той изостави темата, извини се и през следващите пет минути двамата се посветихме на агнешката плешка и салатата към нея. В крайна сметка аз бях този, който поднови разговора.

— Знаеш ли кой е направил тази снимка? — попитах, като му посочих корицата.

Пианели смръщи вежди, после лицето му се изопна, сякаш току-що го бях хванал в нарушение.

— Ами… — започна Стефан, като на свой ред погледна копирайтната бележка. — Предполагам, че фигурира в архивите на вестника.

— Можеш ли да провериш?

Той извади мобилния си телефон от джоба на елека си и написа един есемес.

— Ще се свържа с Клод Анжвен — журналиста, който следеше случая през 1992 г.

— Той още ли работи върху вестника?

— Шегуваш ли се, Клод е на седемдесет години! Живее си спокойно старините в Португалия. Между другото, защо те интересува кой е направил снимката?

Аз избегнах въпроса:

— Като говорим за снимки, прочетох в твоята статия, че момчетата, които са намерили чантата със стоте хиляди франка в ръждясалото шкафче, са публикували снимки в социалните мрежи.

— Да, но ченгетата се погрижиха да ги махнат.

— Обаче ти си се сдобил с тях.

— Познаваш ме.

— Може ли да ми ги изпратиш?

Той потърси снимките в мобилния си телефон.

— Мислех, че тази история не те интересува — подхвърли иронично Пианели.

— Разбира се, че ме интересува, Стефан.

— Какъв е имейл адресът ти?

Докато му диктувах електронния си адрес, внезапно осъзнах очевидното. Вече нямах никакви познати, с които да поддържам връзка в района, докато Пианели винаги бе живял тук. Ако исках да разбера какво се е случило с Венка и кой ни заплашваше, нямах друг избор, освен да работя заедно с журналиста.

— Искаш ли да си сътрудничим, Стефан?

— Какво имаш предвид, писателю?

— Всеки от нас ще разследва изчезването на Венка и ще обменяме информация.

Той поклати глава.

— Ти няма да играеш честно.

Очаквах този отговор. За да го убедя, реших да рискувам.

— За да ти докажа моите искрени намерения, ще ти разкрия нещо, което никой не знае.

Видях как целият се напрегна. Знаех, че стъпвам на хлъзгава почва, но нима не ми се беше струвало винаги, че ходя по ръба на бръснача?

— Когато изчезна, Венка беше бременна от Алексис.

Пианели ме погледна колкото с тревога, толкова и с недоверие.

— По дяволите, откъде знаеш това?

— Самата тя ми го каза. Показа ми теста за бременност.

— Защо не го разкри тогава?

— Защото това си беше нейна лична работа, а и с нищо нямаше да промени разследването.

— По дяволите, разбира се, че щеше да го промени! — възкликна ядосано той. — То щеше да има съвсем друг развой. Щеше да има да се спасяват три, а не два живота. При наличието на бебе щяха да се включат всички медии.

Навярно беше прав. Честно казано, никога не бях мислил за онази вертикална чертичка върху парчето пластмаса като за „бебе“. Та аз бях на осемнадесет години!

Видях как Пианели потъна в размисъл, мърдайки неспокойно на стола си. Той отвори бележника си, за да запише своите хипотези, и му отне доста време, докато се върне към реалността.

— Защо толкова се интересуваш от Венка, щом си я намирал за съвсем обикновена?

Пианели остана верен на себе си.

— Не ме интересува тя, а този или тези, които са я убили.

— Наистина ли мислиш, че е мъртва?

— Тя не може да изчезне ей така. На деветнадесет години, сама или почти сама, без средства.

— Каква точно е твоята теория?

— Откакто откриха онези пари, съм убеден, че Венка е изнудвала някого. Някой, който вероятно не е понесъл да бъде заплашван и на свой ред е станал агресивен. Може би бащата на детето й. Навярно Клеман или някой Друг.

Когато затвори бележника си, няколко билета изпаднаха измежду страниците му. Усмивка озари лицето на журналиста.

— Имам места за концерта на „Депеш Мод“ тази вечер!

— Къде ще бъде?

— В Ница, на стадион „Шарл Ерман“. Да отидем заедно?

— О, не си падам по синтезаторите.

— Синтезатори ли? Личи си, че не си слушал последните им албуми.

— Никога не съм им бил фен.

Той присви очи, за да извика спомените си.

— В края на 80-те години, по време на турне „101“ „Депеш Мод“ беше най-великата рок банда в света. През 1988 г. ходих да ги гледам в зала „Зенит“ в Монпелие. Музиката им беше бомбастична!

Очите му блестяха от ентусиазъм. Аз го подкачих:

— Всъщност в края на 80-те години „Куин“ беше най-великата рок банда в света.

— Леле. И на всичко отгоре си сериозен! Да беше казал поне „Ю Ту“, но…