Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Мина време. През годините вече никой не се интересуваше да разбере какво е станало с Венка Рокуел. Аз бях един от малкото, който не бе обърнал страницата, защото знаех, че официалната версия не е вярна, а и защото не преставаха да ме измъчват едни и същи въпроси. Беше ли свързано бягството на Венка с убийството на Алексис Клеман? Аз ли бях отговорен за изчезването на момичето, което толкова обичах? Повече от двайсет години се опитвах да си изясня тази мистерия. И все още нямах никакъв отговор.

Тази книга може да е полицейски роман, но аз не съм полицай.

Джеси Келерман

Като пристигнах в Антиб, паркирах колата, както правех някога, на паркинга на пристанище Вобан, където бяха закотвени някои от най-красивите яхти в света. Точно тук през юли 1990 г., когато навърших шестнадесет години, бях работил за първи път през лятото. Работата беше елементарна, състоеше се във вдигането на бариерата на паркинга, след като туристите платяха по тридесет франка за правото да оставят колите си под палещото слънце. Същото лято бях прочел „По следите на изгубеното време. На път към Суан“ на Пруст — джобно издание, с „Катедралата в Руан“ от Клод Моне на корицата — и бях изпитал първото си любовно увлечение по млада парижанка с къдрава, подстригана на черта руса коса, която носеше красивото име Беренис. Когато отиваше на плажа, тя винаги се спираше пред входа на паркинга да побъбри с мен, макар че доста бързо разбрах, че се интересува по-скоро от певеца Глен Медейрос и групата „Ню Кидс он дъ Блок“, отколкото от терзанията на Шарл Суан и Одет дьо Креси.

Днес автоматична бариера беше заменила нуждата от наемане на сезонни работници за лятото. Взех билета си от автомата, намерих място за паркиране близо до административната сграда на пристанището и тръгнах да се разходя по крайбрежната алея. Много неща се бяха променили през последните двайсет години: достъпът до пристанището беше напълно променен, пътят беше разширен и голяма част от района беше станала пешеходна. Обаче гледката си беше същата. За мен тя беше една от най-великолепни- те на Френската Ривиера — синьото море на преден план, масивният и вдъхващ сигурност силует на крепостта „Форт Каре“, който се извисяваше над гората от корабни мачти, лазурното небе, което се простираше до безкрая, и неясните очертания на планините в далечината.

Днес духаше мистралът, който толкова харесвах. Тук всичко ми напомняше за миналото и събуждаше у мен желанието да се върна да живея на това място, което обичах и което бях напуснал по злощастни причини. Не си правех никакви илюзии — Антиб вече не беше градът от моето юношество, но също като за Ню Йорк, продължавах да харесвам представата, която имах за него. Един специален град, запазен от фалшивия блясък на някои други кътчета по Лазурния бряг. Град на джаза, град на американците от Изгубеното поколение, град, чиито красоти бях разкрил пред Венка, град, който по невероятен начин бе приел повечето творци, които имаха огромно значение за мен. Мопасан бе акостирал на неговото пристанище своята яхта „Бел Ами“, Скот Фицджералд и Зелда бяха отсядали в хотел „Бел Рив“ след войната, Пикасо бе устроил свое студио в замъка „Грималди“, на две крачки от апартамента, в който Никола дьо Стал бе нарисувал най-хубавите си картини. Най-накрая Кийт Джарет — авторът на „саундтрака“ на всичките ми книги — продължаваше редовно да изнася концерти на сцената „Пинед“ в квартала „Жуан ле Пен“.

Минах през Морската порта — разграничителна линия между пристанището и стария укрепен град. В този пролетен уикенд бе доста оживено, но туристическият наплив, който променяше същността на града, все още не беше започнал. Човек можеше да крачи по улица „Обернон“, без да бъде блъскан.

В „Кур Масена“ търговците на зеленчуци и плодове, цветарите, сиренарите и провансалските занаятчии започваха да събират багажа си, но покритият пазар продължаваше да пъстрее с хиляди цветове. Въздухът бе изпълнен с гласовете на хора, говорещи на местния диалект, и хармония от аромати на черни маслини, захаросани цитрусови плодове, мента, сушени домати. На площада пред кметството празнуваха последната предиобедна сватба. Сияещите младоженци слизаха по стълбите сред радостни възгласи и дъжд от розови листенца. Аз бях на светлинни години от цялата тази празнична суетня — дори не ми минаваше мисълта за женитба, — но въпреки това бях завладян от радостта и усмивките по лицата им.