Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Рафаел ми позвъни почти веднага. Той говореше френски с лек италиански акцент, който мнозина намериха за неустоим.

— Ciao, Тома. Аз съм в Милано. Снимам за „Фенди“. Коя е красавицата, която си ми изпратил?

— Момиче, което някога обичах. Венка Рокуел.

— Спомням си, че си ми разказвал за нея.

— Какво мислиш за фотографията?

— Ти ли си я правил?

— Не.

— Технически е малко размазана, но фотографът е успял да улови момента. Това е най-важното. Да уловиш важния момент. Знаеш ли какво е казал Картие-Бресон: „Снимката трябва да улови експресивното равновесие в движението.“ Е, твоят човек е направил точно това. Уловил е един кратък миг и го е превърнал във вечност.

— Винаги си ми казвал, че няма нищо по-измамно от една снимка.

— Така е — отвърна той, — но това не противоречи на казаното.

От другия край на линията долетя някаква музика. Чух женски глас, приканващ фотографа да затвори.

— Трябва да вървя — извини се той. — Ще ти се обадя отново.

Отворих книгата и започнах да я прелиствам. Тя изобилстваше от информация. Явно Пианели бе имал достъп до полицейските доклади. Той бе съпоставил повечето свидетелски показания, получени от следователите. Вече бях чел книгата, когато бе излязла от печат, и аз самият бях провел свое разследване през годините, докато живеех в Париж, като бях разпитал всички възможни свидетели. За двайсет минути прегледах книгата по диагонал. В крайна сметка, сглобени в едно цяло, различните свидетелски показания разказваха една и съща история, която с течение на времето се бе превърнала в официална версия — двойката бе напуснала „Сент-Екзюпери“ с автомобил „Рено Алпин“, във влака за Париж „младата жена с огненочервена коса“ бе видяна в компанията на учителя, „носещ шапка на германски футболен клуб с непроизносимо име“, двамата бяха пристигнали в хотела на улица „Сен Симон“, младата госпожица бе питала за кока-кола чери, на другата сутрин ги бяха видели да минават по коридора и после те бяха изчезнали: „Когато сменила нощния пазач, рецепционистката намерила ключовете на стаята върху плота на рецепцията.“ В книгата се повдигаха редица въпроси и се изваждаха на показ някои неясноти, но не се даваха каквито и да било убедителни факти, които да предложат друга достоверна версия. Имах преимущество пред журналиста — Пианели само интуитивно усещаше, че тази история не е вярна, докато аз бях сигурен в това. Клеман беше мъртъв, така че не той бе придружавал Венка през онези два дни. Приятелката ми бе избягала с друг мъж. Фантом, който преследвах без успех от двайсет и пет години.

— Както виждам, здравата си се зачел — подхвърли Стефан, като седна срещу мен.

Вдигнах глава от книгата, все още леко замаян от пътешествието из лабиринтите на миналото.

— Знаеш ли, че книгата ти е включена в черния списък на библиотеката в „Сент-Екзюпери“?

Репортерът си бодна една черна маслина от стъклената паничка, оставена на масата.

— Да, онази стара кукумявка Зели ми каза! Това не пречи на хората, които искат да я прочетат, да я намерят в интернет и свободно да я разпространяват!

— Как си обясняваш големия интерес на днешните ученици към Венка?

— Ами погледни я! — отвърна той, като разтвори наслука колата със снимков материал в книгата си.

Дори не сведох очи. Нямаше нужда да гледам тези фотографии, за да открия безпогрешно сред тях Венка — с бадемовидни очи, отнесен поглед, разбъркани в артистичен безпорядък коси, нацупени устни, игриви пози, понякога целомъдрени, понякога провокативни.

— Венка си бе изградила специфичен имидж — отбеляза Пианели. — Тя олицетворяваше някакъв особен френски шик, нещо средно между Бриджит Бардо и Летисия Каста, но преди всичко бе своеобразно въплъщение на свободата.

Журналистът си наля чаша вода, преди да подхвърли:

— Ако днес Венка беше двайсетгодишна, щеше да е интернет знаменитост с шест милиона последователи в инстаграм.

Съдържателят лично ни донесе агнешката плешка и я наряза пред нас. След като изяде няколко хапки, Пианели продължи да развива теорията си:

— Всичко това далеч не се припокриваше с реалността, разбира се. Нямам претенциите, че я познавах по-добре от теб, но честно казано, зад този имидж тя си беше доста обикновено момиче, нали?

Тъй като не му отговорих, той реши да ме провокира:

— Ти я идеализираш, защото изчезна на деветнадесет години. Но я си представи за момент, че тогава се бяхте оженили. Представяш ли си картинката днес? Щяхте да имате три деца, тя щеше да е наддала двайсет килограма, гърдите й щяха да са увиснали и…