Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Гърлото ми пресъхна. Въпреки отвращението, което изпитвах, разгледах снимките колкото се може по-внимателно. В тях се долавяше известна артистичност и прецизност. Но кой ми ги беше изпратил? Кой ги беше направил? По онова време обективите за промяна на фокусното разстояние не бяха толкова съвършени като днес. За да улови толкова детайли, фотографът трябваше да е бил близо до обектите си, и то толкова близо, че за миг се запитах дали снимките наистина бяха направени без знанието на двата персонажа на тях. За баща ми беше сигурно, че не е знаел, но за Венка?

Затворих очи и си представих сценария. Сигурно бяха използвали тези фотографии, за да изнудват татко. Това обясняваше откритото от мен няколко минути по-рано. Когато бях разглеждал на телефона си изпратените от Пианели снимки, бях разпознал един спортен сак от имитация на крокодилска кожа, за който си залагах главата, че някога принадлежеше на Ришар. Щом баща ми беше дал на Венка чанта, съдържаща сто хиляди франка, то е било, защото тя го е заплашила, че ще направи връзката им публично достояние.

Може би дори и бременността си.

Имах нужда от чист въздух. Запалих двигателя, свалих гюрука и поех към морето. Не можех да отлагам повече разговора с баща си. Докато шофирах, напразно се мъчех да се съсредоточа върху пътя. Снимките на Венка не ми излизаха от ума. За пръв път бях съзрял в очите й някаква тъга и несигурност. От баща ми ли се е страхувала? Беше ли Венка жертва или ужасна манипулаторка? Или може би и двете?

Като стигнах до „Ла Сиеста“ — най-известният нощен клуб в Антиб, — спрях на светофара на кръстовището на пътя за Ница. Червената светлина не се сменяше — винаги беше безкрайна. Когато бях петнайсетгодишен, само веднъж не я спазих с моя стар мотопед. За беда онзи ден ченгетата бяха там и ми съставиха акт. За глобата от седемстотин и петдесет франка се говореше месеци наред у дома. Вечното проклятие на добрите хора. Прогоних този унизителен спомен и пред очите ми изплува друга картина. Щрак, щрак. Момичето с фотоапарат „Лайка“. Щрак, щрак. Момичето, което ви снимаше наум дори когато не носеше фотоапарата, провесен на врата си. Нечий клаксон изсвири зад мен. Беше се включила зелената светлина. Знаех кой е направил снимките на баща ми и Венка. Натиснах педала на газта и се отправих към болницата в квартала „Ла Фонтон“.

Намиращ се на мястото на старите оранжерии за цветя, които някога бяха прославили Антиб, „Ла Фонтон“ беше краен квартал в източната част на града. На картата изглеждаше, че се простира досами морето, но реалността бе по-малко идилична. Плаж наистина имаше, но той беше каменист, разположен край пътя и отделен от жилищните сгради с магистрала и железопътна линия. В средата на 80-те години бях учил в кварталния колеж „Жак Препер“ и не пазех много добри спомени за него — нивото на образованието в учебното заведение беше ниско, в него цареше пагубна атмосфера с чести прояви на насилие. Добрите ученици бяха нещастни и само шепа самоотвержени учители горе-долу удържаха положението. Мисля, че без тях, без приятелството на Максим и Фани можех да тръгна по лош път. Когато тримата бяхме приети в „Сент-Екзюпери“, животът ни коренно се промени. Открихме, че можем да ходим на училище без страх.

Сега колежът имаше по-добра репутация и кварталът бе напълно променен. От страната на квартал „Брегиер“, откъдето също се стигаше до болницата, всички стари оранжерии бяха изчезнали, за да отстъпят място на жилищни комплекси и малки луксозни сгради. Тук нямаше никакви туристически забележителности, просто беше жилищен район, наситен с квартални магазини, в който живееха много предприемчиви хора.

Оставих колата на открития паркинг на болницата. Това не беше първото място от началото на сутринта, което веднага ми навя куп спомени. От болницата бях запазил два — лош и хубав.

Беше зимата на 1982 г. Аз бях на осем години. Тичайки след сестра ми в градината — тя беше взела моя Биг Джим, за да го превърне в роб на нейната кукла Барби, — без да искам, съборих една от металните пейки в летния павилион. При падането ръбът на пейката отряза върха на палеца на единия ми крак. В болницата, след като ме заши, един некомпетентен стажант-лекар забрави да сложи марля, преди да залепи парчето лейкопласт директно върху кожата. Раната се инфектира и в продължение на месеци не можех да спортувам.

Белегът си стоеше и до днес.

Вторият спомен беше по-радостен, макар че нещата започнаха зле. Беше лятото на 1988 г. Едно момче от опасните предградия Валорис ме нападна на футболното игрище, след като от пряк свободен удар вкарах гол, достоен за Клаус Алофс. Той счупи лявата ми ръка и ме държаха два дни под наблюдение в болницата, защо- то бях загубил съзнание по време на схватката. Спомних си как Максим и Фани ми идваха на посещение. Те бяха първите, които написаха по нещо на гипса ми. Максим написа просто „Давай, ОМ!“ и „Право в целта!“ защото в онзи момент за нас нямаше нищо по-важно в живота. Фани прекарваше повече време при мен. И досега виждам ясно сцената. Беше краят на учебната година или може би дори началото на ваканцията. Юли 1988 г. Лятото на „Безкрайна синева“. Виждам я на фона на светлината как се привежда над леглото ми, а слънчевите лъчи позлатяват русата й коса. Тя ми написа откъс от диалог от филма, който бяхме гледали две седмици по-рано. Отговорът, който дава Джоана на Жак Майол в края на филма, точно след като водолазът й казва: „Трябва да отида да видя!“ Моментът, в който разбираш, че той ще се гмурне, за да не изплува никога вече от морските дълбини.