Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Двамата спорихме така в продължение на няколко минути, сякаш отново бяхме седемнадесетгодишни. Стефан се опитваше да мс убеди, че Дейв Геън е най-великият певец на своето поколение, а аз твърдях, че няма нищо по-велико от „Бохемска рапсодия“.

После магията изчезна така внезапно, както се беше появила.

Пианели погледна часовника си и скочи от стола.

— По дяволите, закъснявам. Трябва да отивам в Монако.

— За някоя статия ли?

— Да, за тестовете за Голямата награда във Формула Е — Международния шампионат за електромобили.

Той взе чантата си и ми махна с ръка.

— Ще се чуем.

Като останах сам, си поръчах кафе. Бях объркан и имах чувството, че не бях изиграл добре картите си. В крайна сметка бях дал на журналиста храна за размисъл, а в замяна не бях научил нищо.

Мамка му.

Вдигнах ръка, за да поискам сметката. Докато чаках, взех телефона си, за да разгледам снимките, които ми беше изпратил Стефан. Бях му ги поискал за успокоение на съвестта, без да очаквам твърде много.

Обаче грешах. След няколко секунди ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че трябваше да оставя телефона на масата.

Често бях виждал у дома тази мека кожена чанта.

Кошмарът продължаваше.

Животът е само спомени, с изключение на настоящия момент.

Тенеси Уилямс

Еспланадата „Пре де Пешьор“ пред крепостната стена беше почерняла от хора. Сред царящата карнавална атмосфера многоцветни платформи потегляха за традиционната битка с цветя. Зад стоманените бариери се беше събрала гъста и весела тълпа — деца с родителите си, дегизирани тийнейджъри, антибски старци, напуснали площадките си за игра на петанк.

Когато бях дете, битката с цветя обхващаше целия град. Сега от съображения за сигурност на всеки десет метра по трасето стоеше по един полицай, а платформите обикаляха в кръг по авеню „Вердюн“. Въздухът бе изпълнен със смесица от радост и напрежение. Хората искаха да се забавляват без задръжки, но не можеха да забравят терористичния акт от 14 юли в Ница. Изпитах болка и гняв, докато наблюдавах как децата размахват букети с карамфили зад огражденията. Заплахата от атентати бе убила у нас спонтанността и безгрижието. Колкото и да се преструвахме, че не е така, страхът никога не ни напускаше и хвърляше незаличима сянка над радостта ни.

Проправих си път през тълпата, за да се върна на паркинга на пристанище Вобан. Мини Купърът стоеше там, където го бях оставил, но някой бе пъхнал дебел плик от амбалажна хартия под една от чистачките на предното стъкло. Нямаше име, нито адрес. Изчаках да седна зад волана, за да видя съдържанието му. Докато го отварях, отново ме присви стомахът. Добрите новини рядко пристигат с анонимно писмо. Бях притеснен, но далеч не подозирах потреса, който ме очакваше.

Пликът съдържаше десетина леко пожълтели и избледнели от времето снимки. Погледнах първата и в душата ми зейна пропаст. На нея се виждаше как баща ми целува страстно Венка по устата. Кръвта запулсира в слепоочията ми и стомахът ми се сви от позив за повръщане. Отворих вратата на колата, за да изплюя стомашния сок, изпълнил устата ми.

Мамка му!

Шокиран, разгледах по-внимателно снимките. Всичките бяха от едно и също естество. Нито за секунда не си помислих, че са някакъв фотомонтаж. Дълбоко в себе си знаех, че всичко, запечатано на тези фотографии, се е случило наистина. Може би дори част от мен не беше толкова изненадана от тях. Като тайна, която никога не ми е била доверявана, но която е била скътана дълбоко в съзнанието ми.

Баща ми присъстваше на всички снимки. Ришар Дьогале, наричан „Лъвското сърце“ или „Рик“ от близките си. В началото на 90-те години той беше на възрастта, на която бях аз днес. С тази разлика, че аз изобщо не приличах на него. Той беше хубав, изискан, аристократичен. Със стройна фигура, средно дълга коса и разкопчана на гърдите риза. С красиво лице, сладкодумен, обичащ хазарта и насладите, в крайна сметка Рик не беше по-различен от Алексис Клеман, само че беше с петнадесет години по-възрастен от него. Той обичаше красиви жени, спортни коли, лъскави запалки и сака „Смалто“. С болка трябваше да призная, че на снимките той и Венка си подхождаха. И двамата принадлежаха към „расата на аристократите“. Хора, които винаги имаха водеща роля в живота и които, когато сте с тях, ви поставят автоматично в ролята на фигурант.

Всички снимки бяха папарашки, направени на поне две различни места. Веднага разпознах първото — градчето Сен Пол дьо Ванс извън туристическия сезон, с кафенето на площада, старата маслобойна, крепостните стени с изглед към полята, старото гробище, където бе погребан Марк Шагал. Венка и баща ми се разхождаха ръка за ръка в очевидна интимна близост. Много по-трудно бе да определя къде са правени снимките от втората серия. Първо видях кабриолета „Ауди 80“ на баща ми, спрян на импровизиран паркинг сред стърчащи бели скали. После издълбани в камъка стъпала. В далечината — остров със стръмни скалисти брегове, които приличаха на гранит. Чак тогава ми просветна. Това бяха марсилските фиорди. Малкият пясъчен плаж, закътан зад дигата, беше плажът на Залива на маймуните. Плаж на края на света, където баща ми беше водил един-два пъти цялото ни семейство, но който очевидно му беше служил и за тайни любовни срещи.