Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Не разчитай много на това. Ти си направила тези снимки, нали?

— Да, аз. Преди двайсет и пет години.

— Защо?

— Защото Венка ме помоли. — Тя повдигна изхлузената презрамка на потника си и разтърка очи с опакото на ръцете си. — Знам, че всичко това беше отдавна — каза с въздишка, — но твоите спомени от онова време са различни от моите.

— Накъде биеш?

— Признай истината, Тома. В края на 1992 г. Венка беше полудяла. Тя стана неконтролируема, без никакви задръжки. Помниш ли, това беше началото на рейв партитата, дрогата беше навсякъде в гимназията. И Венка не беше единствената, която се друсаше.

Спомних си сънотворните, транквилантите, хапчетата екстази и амфетамин, които бях видял в аптечката й.

— Една вечер, някъде през октомври или ноември, Венка се появи в стаята ми. Каза ми, че спи с баща ти и ме помоли да ги последвам, за да ги снимам. Тя…

Изповедта й бе прекъсната от стъпките на медицинската сестра.

— Ето чантата ви, доктор Брахими! — каза Деби.

Фани й благодари. Тя извади кутия цигари и запалка от чантата си и ги сложи до нея на капака на автомобила. Чантата бе от плетена кожа в бяло и бежово, със закопчалка във формата на змийска глава, чиито очи от черен оникс сякаш криеха смъртоносна заплаха.

— Какво смяташе да прави Венка с тези снимки?

Фани запали цигара и сви рамене.

— Предполагам, че е искала да изнудва баща ти. Говори ли с него за това?

— Още не.

Усетих, че в мен се надига гняв и разочарование.

— Как можа да се съгласиш да го направиш, Фани?

Тя поклати глава и издиша облаче тютюнев дим. Погледът й се премрежи. Фани присви очи, сякаш за да сдържи сълзите си, но аз продължих да упорствам:

— Защо ми причини това? — извиках.

Тя скочи от капака на автомобила и като ме погледна предизвикателно, изкрещя в отговор:

— Защото те обичах, по дяволите!

Чантата й падна на земята. С почервенели от гняв очи, Фани ме блъсна с ръце:

— Винаги съм те обичала, Тома, винаги! Ти също ме обичаше, преди Венка да съсипе всичко.

В пристъп на ярост тя ме заудря с юмруци в гърдите.

— Заради нея ти се отрече от всичко. За да й се харесаш, ти се отказа от своята индивидуалност, от всичко, което те отличаваше от другите момчета.

За първи път я виждах да губи контрол. Дали защото дълбоко в себе си знаех, че има известна истина в казаното от нея, понасях безропотно ударите й като заслужено наказание.

Когато реших, че наказанието ми е достатъчно, аз я хванах внимателно за китките.

— Успокой се, Фани.

Приятелката ми се отскубна от мен и захлупи с ръце лицето си. Напълно сломена, тя се олюля.

— Съгласих се да направя снимките, защото исках да ти ги покажа, за да ти разкрия истинския лик на Венка.

— Защо се отказа?

— Защото по онова време това щеше да те съсипе. Страхувах се да не направиш някоя глупост и да навредиш на себе си, на нея или на баща ти. Не исках да поема този риск.

Тя се облегна на вратата на колата. Наведох се да вдигна чантата й, избягвайки да пипам закопчалката — току-виж ме „ухапала“. Чантата й беше останала отворена и част от съдържанието й се бе разпиляло на земята: бележник, връзка ключове, червило. Докато прибирах предметите в нея, очите ми попаднаха на сгънат на две лист хартия — ксерокопие на същата статия на „Нис Матен“, която ми бе изпратил Максим. На него имаше същия надпис „Отмъщение!“

— Фани, какво е това? — попитах, изправяйки се.

Тя грабна листа от ръцете ми.

— Някакво анонимно писмо. Намерих го в пощенската си кутия.

Изведнъж въздухът стана по-плътен, сякаш беше зареден с отрицателна енергия. Осъзнах, че опасността, която грозеше мен и Максим, беше по-коварна от очакваното.

— Знаеш ли защо си го получила?

Фани беше на края на силите си и едва се държеше на крака. Не разбирах защо бяха изпратили анонимно писмо и на нея. Тя нямаше нищо общо със смъртта на Алексис Клеман. Защо този, който преследваше Максим и мен, бе взел на прицел и нея?

Стараейки се да бъда по-внимателен, сложих ръка на рамото й.

— Фани, отговори ми, моля те. Знаеш ли защо си получила това заплашително писмо?

Тя вдигна глава и видях лицето й — посърнало, изморено, мъртвешки бледо. Очите й горяха.

— По дяволите, разбира се, че знам! — отвърна рязко приятелката ми.

Този път моите крака се подкосиха.

— И… защо?

— Защото в стената на физкултурния салон има зазидан труп.

Дълго време не можах да произнеса нито дума. Положението се изплъзваше от контрол. Стоях като истукан.