Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Мисля, че леденият й поглед никога не е бил толкова ясен и остър. Винаги се колебаех дали да я прегърна. Всеки път имах чувството, че тя ще направи крачка назад. Този път реших дори да не се опитвам.

Спомних си прякора й — Австрийката, който й бяха дали още като дете в училището в Италия. Семейната история на Анабел не беше лека и това беше единственото извинение, което бях открил за студенината й. По време на Втората световна война дядо ми Анджело Антониоли — пиемонтски селянин, бил принуден насила да постъпи в Италианския експедиционен корпус. От лятото на 1941 г. до зимата на 1943 г. двеста и тридесет хиляди войници от Апенинския полуостров били разположени на Източния фронт — от Одеса до бреговете на река Дон и до Сталинград. Повече от половината никога не се върнали по домовете си. Такъв беше случаят и с Анджело, който бил пленен от съветската армия след Острогожко-Росошанската офанзива. Той бил изпратен във военно-пленнически лагер и починал по пътя към ГУЛАГ. Син на слънчева Северна Италия, Анджело измръзнал до смърт в ледената руска степ, ставайки жертва на война, която не била негова. За още по-голямо нещастие на семейството му, съпругата му се оказала бременна по време на неговото отсъствие, без тази бременност да може да се обясни по друг начин, освен с прелюбодеяние. Плод на греховната любов на баба ми и един австрийски сезонен работник, майка ми се родила като извънбрачно дете. Това деликатно „бойно кръщение“ й бе оставило в наследство необичайна вътрешна сила и равнодушие. Винаги съм бил с впечатлението, че нищо не я засяга или разстройва истински — поведение, което бе пълна противоположност на моята чувствителност.

— Защо не ми каза, че си болна?

Въпросът неволно се изплъзна от устата ми.

— Какво щеше да промени това? — попита тя.

— Просто ми се искаше да го знам.

Тя невинаги се бе държала така дистанцирано с мен. Ровейки из детските си спомени, откривах истински моменти на съпричастие и общуване, особено по отношение на романите и театралните пиеси. И тези спомени не бяха плод на наранената ми душа — в семейните албуми бях виждал много снимки от моето детство и юношество, на които тя се усмихваше, видимо щастлива, че съм й син. След това нещата тръгнаха на зле, без да разбера защо. Сега тя продължаваше да се разбира много добре с брат ми и сестра ми, но не и с мен. От това изпитвах някакво перверзно задоволство. Поне аз имах нещо, което те нямаха.

— Значи присъства на честването на петдесетгодишнината на гимназията, така ли? Но защо си ходил да си губиш времето там?

— Беше ми приятно да видя отново старите си приятели.

— Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите.

Това беше истина, разбира се, но казана така, ми се стори жестока и тъжна.

— Максим е мой приятел.

Майка ми не помръдна, като ме гледаше невъзмутимо. На фона на златистата слънчева светлина тя ми напомняше на мраморните статуи на Дева Мария, които красяха италианските църкви.

— Защо си дойде, Тома? — попита майка ми. — В момента нямаш нова книга, която да популяризираш.

— Би могла да се престориш, че се радваш да ме видиш, нали?

— Защо, ти преструваш ли се?

Въздъхнах. Въртяхме се в омагьосан кръг. У двама ни се бе насъбрала горчивина. За миг бях готов да й кажа истината. Бях убил човек, чийто труп бе зазидан във физкултурния салон на гимназията, и още в понеделник можеха да ме хвърлят в затвора за това убийство. „Следващия път, когато ме видиш, мамо, ще бъда в ареста или зад стъклената преграда на някоя стая за свиждания.“

Вероятно нямаше да го направя, но така или иначе тя не ми даде възможност. Без да ме покани да я последвам, майка ми тръгна по стълбите, водещи към приземния етаж. Очевидно й беше дошло до гуша, на мен също.

Останах за момент сам на верандата, настлана с големи тера- котени плочки. След това чух гласове и отидох до обвития с бръшлян парапет от ковано желязо. Баща ми спореше оживено със стария градинар Александър, който поддържаше и басейна. Имаше теч от басейна. Баща ми смяташе, че има проблем със скимерите1, докато Александър, настроен по-песимистично, предлагаше да разкопае моравата, за да стигне до една от тръбите.

— Здравей, татко.

Ришар вдигна глава и ми махна с ръка, сякаш се бяхме виждали предния ден. Не бях забравил, че именно с него бях дошъл да се срещна, но докато чаках Александър да си тръгне, реших да хвърля един поглед на тавана.

Е, в крайна сметка, така го наричахме. Къщата нямаше таван, а огромен сутерен, в който се влизаше отвън и никога не беше истински обзавеждан, където на площ от сто квадратни метра се съхраняваха ненужни вещи.