Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Докато в къщата всички стаи бяха отлично подредени, излъскани и обзаведени с вкус, в сутерена цареше неописуем безпорядък, осветен от една мъждукаща лампа. Скритите спомени на вила „Теменуга“. Проправих си път през бъркотията. В предната част на помещението имаше стари велосипеди, тротинетка и ролери, които сигурно принадлежаха на децата на сестра ми. До една кутия с инструменти, наполовина скрита с брезент, се натъкнах на моя някогашен мотопед. Баща ми, който имаше страст към механиката, не бе устоял да не поправи старото возило.

Почистен, боядисан в хубав ярък цвят, с подменени джанти и нови гуми, мотопедът „Пежо 103 MVL“ беше станал като нов и целият блестеше. Ришар дори бе намерил оригинални стикери на „Пежо“! По-нататък бяха струпани безразборно играчки, сандъци, куфари, дрехи. По отношение на дрехите, нито баща ми, нито майка ми се бяха скъпили някога. Още по-навътре в помещението имаше тонове книги — онези, които бяхме прочели, но не бяха достатъчно ценни от литературна гледна точка, за да стоят на рафтовете на библиотеката от орехово дърво в хола. Тук бяха криминалните и любовните романи, които майка ми жадно четеше, документалните книги и не толкова високоинтелектуалните есета, които обичаше баща ми. Докато произведенията на Сан Джон Перс и Андре Малро с кожени подвързии имаха право да стоят достолепно в библиотеката на горния етаж, тези на Дан Браун и „Петдесет нюанса сиво“ събираха прах в сутерена, където се намираше истинското „задкулисие на живота“.

Намерих това, което бях дошъл да търся, в дъното на помещението — два кашона, надписани с моето име, на масата за пинг- понг, които бяха пълни с носталгични спомени. На два тура качих кашоните на горния етаж и ги отворих, за да прегледам съдържанието им.

Сложих на кухненската маса всичко, което малко или повече беше свързано с 1992 г. и можеше да бъде полезно за разследването ми. Една тюркоазена раница „Истпак“, изцапана с бял коректор, папки, натъпкани с карирани листове, запълнени със записките ми от часовете. Училищни отчети, удостоверяващи какъв образцов и послушен ученик съм бил: „примерно поведение в час“, „добросъвестен и старателен ученик“, „показва задълбочени познания“, „притежава съобразителност“.

Прегледах няколко домашни работи, които бяха оставили трайна следа у мен — съчинение разсъждение върху „Спящият в долината“ на Рембо и още едно върху уводния пасаж на романа „Божествена красавица“ от Албер Коен. Дори намерих няколко писмени работи по философия с бележките на Алексис Клеман, който ми преподаваше в последния клас от гимназията. „Интересни разсъждения“ с оценка 14/20 на писмена работа на тема „Може ли да се прави изкуство без правила?“. В друга домашна работа на тема „Възможно ли е да разберем страстта?“ преподавателят ми не се бе скъпил на похвали: „Качествена писмена работа, която въпреки някои лекомислени съждения се основава на добро владеене на материята и е илюстрирана с примери, свидетелстващи за истинска култура в областта на литературата и философията. 16/20!“

Сред другите съкровища в кашона бяха снимка на класа от последната година в гимназията и серия от микстейпи, които грижливо бях подготвил за Венка, но по една или друга причина никога не се бях осмелил да й дам. Отворих кутийката на една от аудиокасетите и прочетох списъка с любимите ми заглавия от онова време. Текстовете и музиката им бяха цялостно отражение на тогавашния Тома Дьогале — момчето, което се различаваше от другите, малко странно, мило, безразлично към модните тенденции, в пълна хармония с дълбоките си чувства: Самсон Франсоа, свирещ Шопен, Жан Ферара, пеещ „Очите на Елза“, Лео Фере, рецитиращ „Един сезон в ада“. Но също така и „Лунен танц“ на Ван Морисън и „Любовта убива“ на Фреди Меркюри, която звучеше като предчувствие.

Имаше и книги. Стари, в джобен формат, с пожълтели страници, с които не се разделях по онова време. Техните заглавия цитирах в интервютата си, когато казвах „още съвсем млад, благодарение на книгите разбрах, че никога няма да бъда сам“.

Де да беше толкова просто!

Една от тези книги не беше моя. Поетичен сборник на Марина Цветаева, с посвещение от Алексис, който бях взел от стаята на Венка на другия ден след убийството.

На Венка,

Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.

Да те обичам, значи да живея.

Алексис

Не можах да се сдържа да не се засмея иронично. Навремето посвещението ме беше заблудило. Днес знаех, че онзи мръсник бе взел тези думи от кореспонденцията на Виктор Юго с Жюлиет Друе. Измамникът си остава измамник докрай.