Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Спомних си какво ми беше казал Максим: „Ахмед умря у дома си.“

— И сигурно така е направил — предположих аз. — Напуснал е болницата, за да се върне в Тунис…

— … където почина няколко седмици по-късно.

Звънът на пейджъра на Фани отново се разнесе на пустия паркинг.

— Този път наистина трябва да се върна на работа.

— Разбира се, върви.

— Обади ми се, след като говориш с баща си.

Кимнах в знак на съгласие и се запътих към паркинга за посетители. Като стигнах до колата си, не се сдържах и се обърнах. Бях изминал двайсетина метра, но Фани не бе помръднала от мястото си и ме гледаше втренчено. Както беше с гръб към светлината, русите й коси блестяха като жички на вълшебна лампа. От това разстояние чертите й не се различаваха ясно, така че можеше да е на всякаква възраст.

За един кратък миг в съзнанието ми тя пак беше Фани от лятото на „Безкрайна синева“. А аз отново бях онова „различно от другите момче“.

Единствената версия на Тома Дьогале, която харесвах.

Къде човек би могъл да се чувства по-добре, отколкото в семейството си? Навсякъде другаде!

Ервс Базен

С криволичещите си пътища, маслинови горички и добре подрязани живи плетове квартал „Констанс“ винаги ми напомняше за причудливите музикални арабески в някои джаз парчета. Изящни орнаменти, които се повтаряха след всеки завой, обогатяваха се и влизаха в някакво пасторално и безгрижно съзвучие.

Името „Сюкет“ на пътя, където живееха родителите ми, произхождаше от провансалската дума, означаваща хълм или изобщо всякакво земно възвишение. На този хълм, който се извисяваше източно от Антиб, някога се бе издигал замъкът „Констанс“ с прилежащите към него обширни земеделски земи. С течение на времето замъкът бил превърнат в клиника, а след това в жилищна сграда с частни апартаменти. На околните терени изникнали много вили и затворени жилищни комплекси. Родителите ми — и тези на Максим — се бяха заселили тук веднага след моето раждане, по времето, когато булевардът все още бил тесен, обрасъл с трева и малко използван път. Спомнях си например, че там се бях научил да карам колело с моя брат и през уикенда живеещите край него хора често играеха на петанк. Днес пътят беше разширен и трафикът по него беше натоварен. Естествено, не можеше да се сравнява с магистрала А7, но по натовареност не беше далеч от нея.

Като пристигнах пред номер 74 — адреса на вила „Теменуга“, свалих стъклото на прозореца си и позвъних на домофона. Никой не ми отговори, но електрическата порта веднага се отвори. Включих на скорост и поех по тясната, лъкатушеща циментирана алея, която водеше до къщата, където бях израснал.

Верен на марката „Ауди“, баща ми бе паркирал своето комби, модел А4, пред самия вход — така можеше да потегли веднага щом реши, без да е зависим от другите (мисля, че в това поведение прозираше целият Ришар Дьогале). Паркирах малко по-далече на настлана с чакъл площадка до един „Мерцедес Роудстър“, който сигурно беше на майка ми.

Разходих се малко на слънце, опитвайки се да подредя мислите си и да реша какво ще правя тук в този ранен следобед. Къщата се издигаше на върха на хълма и както винаги, бях хипнотизиран от гледката, която се откриваше от нея — стройните силуети на палмите, лазурното небе и море, безкрайният хоризонт. Заслепен от слънцето, заслоних с ръка очите си и като обърнах глава, видях майка ми да ме чака, застанала със скръстени ръце на верандата.

Не бях я виждал почти две години. Докато се изкачвах по стълбите под втренчения й поглед, за да отида при нея, я огледах внимателно. В нейно присъствие винаги се чувствах леко притеснен. Въпреки това детството ми с мама беше спокойно и щастливо, но в края на юношеството ми и в годините на зрелостта ми двамата се бяхме отчуждили. Анабел Дьогале, родена Анабела Антониоли, притежаваше студена красота. От типа на „хичкоковските блондинки“, но без одухотвореността на Грейс Кели или обаянието на Ева Мари Сейнт. Погледнато чисто физически, тя подхождаше напълно на баща ми. Беше облечена с панталон с модерна кройка и яке с цип в тон с него. Русата й коса беше станала почти пепелява, но все още не беше побеляла. Майка ми беше поостаряла след последното ми гостуване при нея. Въпреки че, както ми се стори, осанката й бе загубила достолепието си, тя все още изглеждаше с десет години по-млада от възрастта си.

— Здравей, мамо.

— Здравей, Тома.