Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Тома, какво правиш тук?

Обърнах се. С градинарски ножици в ръка, баща ми току-що бе влязъл в кухнята.

Като говорех за измамници…

Макар че не беше много сърдечен, баща ми си падаше по прегръдките, въпреки че този път на мен ми се прииска да се отдръпна, когато разпери ръце да ме притисне до гърдите си.

— Как е животът в Ню Йорк? Не е твърде трудно при управлението на Тръмп, нали? — попита той, докато грижливо си миеше ръцете на чешмата.

— Може ли да отидем в кабинета ти? — отговорих, без да обръщам внимание на въпроса му. — Искам да ти покажа нещо.

Майка ми се навърташе наоколо и за момента не исках да я замесвам в това.

Ришар избърса ръцете си, като мърмореше, че още с пристигането си съм започнал се държа потайно, после ме помъкна към своята бърлога на етажа. Тя представляваше просторна библиотека, обзаведена като английска пушалня с честърфийлдски диван, африкански статуетки и колекция от стари ловни пушки. С два панорамни прозореца, стаята имаше най-красивата гледка от всички помещения в къщата.

Още с влизането си му подадох телефона си, на който бях отворил статията на „Нис Матен“ за намерената чанта, съдържаща сто хиляди франка.

— Чел ли си тази статия?

Като поднесе очилата към очите си, без да ги слага на носа си, Ришар набързо я прегледа, след това ги остави на бюрото си.

— Да, смахната история.

Той скръсти ръце, отиде до един от прозорците и посочи с брадичка тревните площи около басейна.

— Няма никакво спасение от тези проклети азиатски катерици. Прегризали са жиците на електрическата инсталация, представяш ли си?

Върнах го към статията:

— Тези пари трябва да са били скрити там горе-долу по времето, когато ти още работеше в гимназията, нали?

— Може би, не знам — отвърна той, като се намръщи, без да се обърне да ме погледне. — Видя ли, че трябваше да отсечем една от палмите? Беше нападната от червен палмов хоботник.

— Не знаеш ли на кого може да е била тази чанта?

— Коя чанта?

— Чантата, в която са намерени парите.

Ришар се ядоса:

— Откъде да знам? Защо ме занимаваш с тази история?

— Един журналист ми каза, че полицаите са свалили два пръстови отпечатъка. Единият от тях бил на Венка Рокуел. Помниш ли я?

При споменаването на Венка Ришар се обърна към мен и седна на един фотьойл с напукана кожена тапицерия.

— Разбира се, момичето, което изчезна. Тя притежаваше свежестта на розите.

Той присви очи и за моя огромна изненада някогашният учител по френска литература започна да рецитира един стих от Франсоа дьо Малерб:

Но за жалост беше от света, където на най-красивите неща е отредена най-лошата съдба.

Бидейки роза, като розите живя — от изгрев слънце до падането на нощта.

Ришар помълча няколко секунди, след това за първи път той поднови разговора:

— Спомена за два пръстови отпечатъка, нали?

— Полицаите все още не знаят на кого е вторият, защото не фигурира в тяхната база данни. Но се обзалагам, че е твоят, татко.

— Ето ти ново двайсет! — възкликна той.

Седнах срещу него и му показах снимките от социалните мрежи, които ми беше изпратил Пианели.

— Помниш ли тази чанта? Вземаше я, когато двамата ходехме да играем тенис. Ти обожаваше меката й кожа с тъмнозелен, биещ на черно цвят.

Очилата пак му потрябваха, за да погледне снимките на телефона ми.

— Не виждам кой знае какво на този малък екран!

Той взе дистанционното от масичката за кафе пред него и включи телевизора, сякаш разговорът ни бе приключил. След това започна да преглежда спортните канали: „Екип“, „Канал+ Спорт“, „Евроспорт“, „Беин Спорт“, спря за миг на прякото предаване на колоездачната обиколка на Италия, а после превключи на двубоя между Надал и Джокович на полуфинала на „Мастърс“ в Мадрид.

— Федерер наистина ни липсва.

Аз обаче не се отказах:

— Искам да погледнеш и тези неща. Не се притеснявай, те са в едър план.

Дадох му хартиения плик. Той прегледа снимките, като хвърляше по едно око и на тенис двубоя. Мислех, че ще се разстрои, но Ришар само поклати глава и попита с въздишка:

— Кой ти ги даде?

— Няма значение! Кажи ми какво означава това!

— Видял си снимките. Искаш да ти дам и подробно описание ли?

Той увеличи звука на телевизора, но аз изтръгнах дистанционното от ръката му и го изключих.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш ей така!

Баща ми отново въздъхна и затърси в джоба на блейзъра си, където винаги се намираше по някоя недопушена пура.