Гийом Мюссо - Момичето и нощта

— Добре — казах на Максим, — а сега да проведем военния съвет.

За мен най-приятното място във вила „Теменуга“ бе павилионът край басейна, който родителите ми бяха построили от камък и светло дърво веднага щом се бяха настанили във вилата. С външната си кухня, летния си хол и полюшващи се от вятъра завеси той приличаше на къща в къщата. Обожавах това място, където бях прекарал хиляди часове в четене, проснат на канапето с дамаска от небелено платно.

Седнах в края на масата от тиково дърво, поставена под сенчест навес, обрасъл с дива лоза. Максим се настани вдясно от мен. Без предисловия му разказах какво ми беше разкрила Фани — в края на живота си Ахмед бе почувствал необходимост да облекчи съвестта си. Техническият ръководител бе признал на приятелката ни, че е зазидал трупа на Клеман във физкултурния салон по заповед на Франсис. А щом го бе казал на Фани, можеше да го e казал и на други хора. Това не беше добра новина за нас, но поне вече не бяхме в неведение и бяхме научили кой е предателят. Е, ако не предател, поне този, чрез когото миналото ни застигаше с пълна сила.

— Ахмед почина през ноември. Ако беше разговарял с полицаите, досега щяха да имат достатъчно време да проверят стените на физкултурния салон — отбеляза Максим.

Въпреки че тревогата все още бе изписана на лицето му, той ми се видя не толкова съкрушен като сутринта, а и се владееше по-добре.

— Съгласен съм с теб. Може да е разказал историята на някого, но не и на полицията. А ти? Ходи ли в комисариата?

Той прокара пръсти през косата на темето си.

— Да, видях се с комисар Дьобрюин. Ти се оказа прав — целта му не беше да ме разпитва за Алексис Клеман.

— А какво искаше?

— Искаше да говорим за смъртта на баща ми.

— За какво по-точно?

— Ще ти разкажа, но първо прочети това. — Максим постави пред мен папката, която бе донесъл. — Разговорът с Дьобрюин ме накара да се запитам дали смъртта на баща ми не е свързана с убийството на Алексис Клеман.

— Не те разбирам.

Той ми обясни:

— Смятам, че баща ми е бил убит от човека, който ни изпрати анонимните писма.

— Тази сутрин ми каза, че Франсис е починал по време на обир, който е завършил зле!

— Знам, но съм омаловажил случилото се тогава. Казано накратко, в светлината на това, което научих в комисариата, сега имам някои съмнения.

Максим ме подкани с жест да отворя папката.

— Прочети това и пак ще говорим. Ще си направя кафе, ти искаш ли?

Кимнах утвърдително. Той стана и се отправи към една малка ниша, където имаше кафемашина и сервиз за кафе.

Започнах да чета досието. То се състоеше от множество изрезки на вестникарски статии, свързани с вълна от кражби с взлом, която бе заляла Лазурния бряг в края на миналата и началото на 2017 г. Около петдесет обира бяха извършени във всички богаташки райони на департамента Алп Маритим — от Сен Пол дьо Ванс до Мужен, включително в луксозните имения в Кан и околностите на Ница. Начинът на действие всеки път беше един и същ. Четирима-петима маскирани души проникваха в къщите, като напръскваха обитателите им със сълзотворен газ, преди да ги завържат и затворят в някое изолирано помещение. Бандата беше въоръжена, жестока и опасна. Основната й цел бяха парите и бижутата. В няколко случая бандитите не се бяха поколебали да измъчват жертвите си, за да получат кода на кредитните им карти или комбинацията за отваряне на сейфа.

Тези домашни обири, които бяха тероризирали района, бяха причинили смъртта на двама души — домашна прислужница, която бе починала от сърдечен удар при нахлуването на бандитите, и Франсис Бианкардини. В „Аурелия Парк“ — луксозния комплекс, където живееше бащата на Максим, бяха извършени три грабежа. Нещо немислимо за място, което се считаше за едно от най-безопасните на крайбрежието. Сред потърпевшите бяха един далечен роднина на саудитското кралско семейство и богат френски бизнесмен, колекционер на предмети на изкуството, меценат и приближен до властта. Последният бе отсъствал от дома си по време на взлома, но разгневени, че не са намерили скъпи предмети във вилата, обирджиите си бяха отмъстили, като бяха унищожили всички картини, закачени по стените на хола. Те обаче не са знаели, че сред тях имало много ценна картина, озаглавена Dig Up The Hatched, от Шон Лоренц — един от най-високо котиращите се съвременни художници на пазара на изкуството. Унищожаването й бе предизвикало вълна от възмущение чак в Съединените щати. „Ню Йорк Таймс“ и „Си Ен Ен“ бяха писали за този обир и „Аурелия Парк“ — някога най-луксозният комплекс на Лазурния бряг — се бе превърнал в нещо като „опасна зона“. В рамките само на три месеца, противно на всякакъв разум, цените на жилищата се бяха понижили с тридесет процента. За да се сложи край на паниката, силите на реда в департамента бяха сформирали специален отряд за борба с взломаджиите.