Гийом Мюссо - Момичето и нощта

В ума ми изникна спомен, а после още един, по-далечен.

Хонконг, 2007 г. Аз съм на трийсет и три години. Току-що бяха издали третия ми роман. Моят литературен агент организира малка обиколка за неговото представяне в Азия — срещи с читатели във Френския институт в Ханой, книжарницата „Льо Пижоние“ в Тайпе, престижния женски университет „Евха“ в Сеул, книжарницата „Парантез“ в Хонконг. Седя с една журналистка в бара на двайсет и петия етаж на хотел „Мандарин Ориентал“. Хонконгският пейзаж се простира, докъдето поглед стига, но от известно време съм потънал в съзерцанието на един мъж, който седи на десетина метра от нас. Това е Франсис, при все това не го познавам. Той чете „Уол Стрийт Джърнъл“, носи изискан костюм и говори английски достатъчно свободно, за да обсъжда със сервитьора разликата между японското уиски и шотландските блендове. В един момент журналистката си дава сметка, че отдавна не я слушам, и се обижда. Опитвам се да оправя нещата, като си блъскам главата да намеря малко по-остроумен отговор на въпроса й. Когато вдигам поглед, Франсис е напуснал бара.

Пролетта на 1990 г. Още не съм навършил шестнадесет години. Преговарям за зрелостния изпит по френски. Аз съм сам вкъщи. Родителите ми, брат ми и сестра ми заминаха на почивка в Испания. Самотата ми харесва. От сутрин до вечер чета задълбочено книгите, които са включени в учебната ни програма. Всяко четиво ме подтиква към друго, всяко откритие е покана да изследвам благозвучието, художествените качества и съвременните идеи на изучавания текст. В края на една сутрин, като вземам пощата, виждам, че в кутията ни е пуснато писмо за Франсис. Решавам веднага да му го занеса. Тъй като между нашите две къщи няма ограда, минавам отзад и пресичам моравата на Бианкардини. Един от панорамните прозорци е отворен. Без да се обадя, влизам в хола с единственото намерение да оставя писмото на масата и да си тръгна. Внезапно виждам Франсис да седи в един фотьойл. Той не ме чува да влизам, защото от стереоуредбата се носи едно импромптю от Шуберт, което само по себе си е удивително в тази къща, където обикновено се слушат само Мишел Сарду и Джони Кеш. Нещо още по-невероятно — Франсис чете, и то не коя да е книга. Аз не помръдвам, но виждам отражението на корицата в стъклото на прозореца. „Мемоарите на Адриан“ от Маргьорит Юрсенар. Аз съм изумен. Франсис все се хвалеше, че никога през живота си не е отварял книга. Той заявяваше на всеослушание своето презрение към интелектуалците, които живеят в безделие, докато той се трепе на строителните обекти от четиринадесетгодишна възраст. Оттеглям се на пръсти, измъчван от хиляди въпроси. Виждал съм много глупаци, които се опитват да се представят за по-умни, но за пръв път виждам умен човек, който иска да мине за глупак.

— Тате, тате!

Виковете ме изтръгнаха от спомените. Ема и Луиз тичаха към нас от другия край на моравата, а майка ми ги следваше. Инстинктивно затворих папката с ужасите, които съдържаше. Когато двете лудетини се хвърлиха да прегръщат баща си, майка ми ни предупреди:

— Поверявам ви малките. Ще отида да купя още малко кайсии от „Верже дьо Прованс“. — После размаха пред очите ми ключовете на моя мини купър, които бях оставил в панерчето за дребни вещи в антрето. — Ще взема колата ти, Тома. Моята е блокирана от автомобила на Максим.

— Почакай, Анабел, ей сега ще го преместя.

— Не, недей, след това трябва да отскоча до търговския център, а вече закъснявам.

После ме погледна настойчиво и добави:

— А и така, Тома, ти няма да можеш да се измъкнеш като крадец, без да опиташ тортата ми с кайсии.

— Но аз също ще излизам. Имам нужда от колата!

— Вземи моята, ключът е на таблото.

Майка ми тръгна, без да ми даде време да възразя каквото и да било. Докато Максим вадеше от чантата си играчки, за да занимава дъщерите си, мобилният ми телефон иззвъня на масата. Непознат номер. С известно колебание приех обаждането. Беше Клод Анжвен — бившият главен редактор на „Нис Матен“ и наставник на Стефан Пианели.

Мъжът се оказа симпатяга, но беше истинско кречетало. Той ми обясни, че се е установил да живее в Дуро и в продължение на пет минути ми хвали очарованието на тази португалска област. Върнах го към случая на Венка Рокуел, опитвайки се да го поразпитам, за да разбера доколко е убеден в официалната версия.

— Тя не е вярна, но никой не може да го докаже.

— Защо смятате така?

— Просто интуиция. Винаги съм мислил, че всички ние — полицаи, журналисти, роднини — пропуснахме нещо в разследването. Казано накратко, смятам, че дори разследването бе водено в погрешна посока.