Гийом Мюссо - Момичето и нощта

„Очаква ви изненада“, беше ме предупредил Анжвен. Като прегледах уебсайта на Даланегра, неговата страница в Уикипедия и различни статии в интернет, разбрах, че той се е превърнал в истинска знаменитост в областта на фотографията. Неговата кариера беше колкото удивителна, толкова и необичайна. До четиридесет и петата си година Даланегра бе водил живот на образцов гражданин, чудесен баща и глава на семейство. Той бе работил като специалист по управленско счетоводство в малка фирма в Ница и бе живял двайсет години със съпругата си Катрин, от която имаше две деца. През 1995 г. смъртта на неговата майка му бе подействала като катализатор, накарал го да промени изцяло своето поприще. Даланегра се бе развел, бе напуснал работата си и се бе преместил в Ню Йорк, за да се отдаде на своята страст — фотографията.

Години по-късно в негов литературен портрет, поместен на последната страница на вестник „Либерасион“, той споделяше, че по същото време е избрал да признае и своята хомосексуалност. Фотографиите, които го бяха направили известен, бяха на голи тела и открито клоняха към естетиката на Ървинг Пен и Хелмут Нютън. След това, с течение на времето, творбите му бяха придобили личен почерк. Сега той снимаше само тела, които не се вписваха в общоприетите понятия за красота — жени с наднормено тегло или джуджета, модели с белези от изгаряне, инвалиди, болни, подложени на химиотерапия. Хора с необичайна външност, на които Даланегра успяваше да придаде възвишеност. Първоначално настроен скептично, аз бях поразен от силата на творбите му, в които нямаше нищо пошло или грозно. Те бяха по-близо до картините на художниците от фламандската школа, отколкото до политически коректна рекламна кампания, възхваляваща различността на човешките тела. Много изтънчени, с иновативен декор и умело използвана светлина, неговите фотографии приличаха на класически платна, които ви пренасят в свят, където красотата е неразделно свързана с удоволствието, сладострастието и развлечението.

Карах много бавно по тесния път, който се изкачваше между маслинови дървета и подпорни стени, иззидани от дялан камък. На всеки следващ равен участък пътят ставаше по-тесен и водеше към съответния застроен парцел — реновирани стари къщи, по- съвременни сгради, вили в провансалски стил, построени през 70-те години на миналия век. След един остър завой маслиновите дървета с възлести стволове и потрепващи листа изненадващо отстъпиха място на палмова горичка, сякаш бяха пренесли някакво кътче от Маракеш насред Прованс. Ив Даланегра ми беше дал кода за отваряне на портата от ковано желязо. Паркирах пред нея и поех пеша по обградената от палми алея, която водеше до къщата.

Внезапно към мен се хвърли с лай някаква жълточервеникава маса — огромна анатолийска овчарка. Изпитвах панически страх от кучета. Когато бях на шест години, по време на празненството за рождения ден на мой приятел, семейният им босерон изненадващо се бе хвърлил върху мен. Без видима причина той бе впил зъби в лицето ми. Едва не бях загубил едното си око и освен белега в горната част на носа от тази случка ми бе останал неистов страх от кучета.

— Кротко, Одисей!

Пазачът на имението — дребен мъж с мускулести, несъразмерни с тялото ръце, се появи зад овчарката. Носеше моряшка фланелка и капитанска фуражка а ла Попай.

— Стой мирно, куче! — подхвърли той, повишавайки глас.

Късокосмест, с голяма глава, висок осемдесет сантиметра, кангалът ме гледаше предизвикателно, сякаш ме предупреждаваше да не правя и крачка по-нататък. Сигурно бе усетил страха ми.

— Идвам при господин Даланегра — обясних на пазача. — Той ми даде кода за отваряне на портата.

Мъжът беше готов да ми повярва, но Одисей вече бе захапал долния край на крачола ми. Не можах да се сдържа и изкрещях, което принуди пазача да се намеси и да задърпа с голи ръце кучето, за да го принуди да пусне крачола ми.

— Марш оттук, Одисей!

Малко ядосан, Попай се впусна в извинения:

— Не знам какво го прихвана. Обикновено е гальовен като голям плюшен мечок. Навярно се дължи на някаква миризма, която излъчвате.

„Миризмата на страха“, помислих си, като продължих по пътя си.

Фотографът си бе построил оригинален дом — калифорнийска къща с Г-образна форма, изградена от полупрозрачни бетонни блокчета. Голям пейзажен басейн предлагаше невероятна гледка към селото и хълма Био. От полуотворените панорамни прозорци се носеше оперен дует — най-известната ария от второ действие на „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус. Странно, на входната врата нямаше звънец. Почуках, но не получих никакъв отговор — толкова силна бе музиката. Съвсем по южняшки, заобиколих през градината, за да се доближа до музикалния източник.