Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Даланегра ме видя през стъклото и ми махна да вляза през един от панорамните прозорци.

Фотографът приключваше работата си по някаква фотосесия. Къщата му представляваше просторно жилище, превърнато във фотостудио. Пред обектива му един модел тъкмо се обличаше. Закръглена красавица, която творецът току-що бе обезсмъртил, както се досетих по декора, в позата на Голата маха — шедьовъра на Гоя. Някъде бях чел, че това е последната мания на фотографа — да възпроизвежда творби на световни живописци, използвайки модели с пищни форми.

Декорът не се отличаваше с изискан вкус, но не беше пошъл — голям диван с дамаска от зелено кадифе, меки, поръбени с дантела възглавници, ефирни чаршафи. Всичко това напомняше на вана, пълна с пяна.

Даланегра ми заговори фамилиарно още с влизането:

— How are you, Thomas? Come on влизай, вече приключихме!

Външно той приличаше на Исус Христос. Или по-скоро, ако се придържаме към рамките на живописта, на един автопортрет на Албрехт Дюрер — дълга до раменете, къдрава коса, изпито симетрично лице, къса, добре подрязана брада, втренчени очи с тъмни кръгове под тях. По отношение на облеклото нещата бяха съвсем различни: бродирани дънки, траперско яке с ресни и високи до глезена каубойски ботуши.

— Не разбрах нищо от обяснението ти по телефона. Снощи пристигнах от Лос Анджелес и се чувствам изцеден.

Той ме покани да седна в края на голяма маса от сурово дърво, докато се сбогуваше с модела си. Като разглеждах снимките, закачени почти навсякъде, внезапно си дадох сметка, че сред творбите на Даланегра няма мъже. Низвергнати, изтрити от лицето на земята, те бяха освободили място на жените, позволявайки им да процъфтяват в свят, лишен от мъже.

Като се върна при мен, фотографът първо спомена дъщерите си, а след това актрисата, която бе играла във филма по един от моите романи и която той вече бе обезсмъртил със своите снимки. Когато тези теми бяха изчерпани, Даланегра попита:

— Кажи какво мога да направя за теб.

— Да, аз направих тази снимка! — призна Даланегра.

Бях минал директно на въпроса, тъй като изглеждаше готов да ми помогне, и му бях показал корицата на книгата на Пианели. Той почти я изтръгна от ръцете ми и се взря във фотографията, сякаш не я беше виждал от години.

— Беше на абитуриентския бал, нали?

— Не, по-скоро на новогодишния бал, в края на декември 1992 г.

Даланегра кимна в знак на съгласие:

— По онова време ръководех училищния кръжок по фотография. Тогава бях в сградата и влязох колкото да снимам набързо Флоранс и Оливия. После обаче се увлякох и започнах да щракам наляво-надясно. Проявих филма чак след няколко седмици, когато започна да се говори за бягството на онова момиче с учителя й. Тази снимка беше част от първата серия, която бях заснел. Предложих я в „Ние Матен“ и те веднага я купиха.

— Но тя е прекадрирана, нали?

Той присви очи.

— Така е, имаш опитно око. Трябваше да изолирам двамата главни герои, за да подсиля експресивността на композицията.

— Запазихте ли оригинала?

— Дигитализирал съм всички снимки, които съм заснел с аналогов фотоапарат от 1974 г. насам — увери ме той.

Тъкмо се зарадвах, че ми е провървяло, когато Даланегра се намръщи.

— Всичките ми работи са съхранени на някой сървър или в облак, както се казва днес, но не знам как да получа достъп до тях.

Като видя объркването, изписано на лицето ми, той предложи да се свърже по скайпа с асистентката си в Лос Анджелес. На екрана на лаптопа му се появи съненото лице на млада японка.

— Здравей, Юко, може ли да ми направиш една услуга?

С тюркоазените си кичури, снежнобяла блузка и ученическа вратовръзка, тя изглеждаше като косплейърка, отиваща на косплей ревю.

Даланегра й обясни точно какво му трябва и Юко обеща да се свърже с нас възможно най-скоро.

След като прекъсна връзката, фотографът отиде до кухненския плот и взе блендера, за да си приготви някаква напитка. Той сложи в стъклената купа листа от спанак, парчета банан и добави кокосово мляко. Трийсет секунди по-късно фотографът наля зеленикавото смути в две високи чаши.

— Опитай това! — каза той, като дойде при мен. — Много е полезно за кожата и стомаха.

— Нямате ли уиски?

— Съжалявам, от двайсет години не пия алкохол.

Даланегра изпи на един дъх половината от напитката си, преди да се върне на въпроса за Венка:

— Не се изискваше голям майсторлък, за да снимаш това момиче — каза той, като остави чашата до лаптопа си. — Натискаш бутона и това, което излиза на фотографията, е по-хубаво от реалността. Рядко съм виждал някой, който да притежава такова изящество.