Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Като пристигнах в боровата гора, си наложих да прогоня тези угнетяващи мисли. Този път не спрях пред кафенето „При Дино“, а продължих към будката на пазача пред входа на училищния комплекс. Съдейки по външността му, сегашният пазач трябваше да е синът на Павел Фабиански. Младият човек гледаше на телефона си епизод от сериала „Зайнфелд“. Нямах пропуск, но се впуснах в многословни обяснения, заявявайки, че идвам да помогна за подготовката на празника. Той безмълвно вдигна бариерата и отново се загледа в екрана на телефона си. Влязох в кампуса и в разрез с правилата паркирах директно на бетонната площадка срещу Агората.

Като влязох в сградата, прескочих турникета на входа на библиотеката и се озовах в главната зала. Добрата новина бе, че Зели не се виждаше наоколо. Забодена върху корково табло обява напомняше, че сбирките на театралния кръжок, на който тя беше нещо като Велика жрица, се провеждат в сряда и събота следобед.

Млада жена с очила бе заела мястото й зад гишето за заемане на книги. Седнала по турски на стола си, тя бе погълната от четенето на английското издание на „За писането“ от Чарлс Буковски. Жената имаше нежни черти и носеше тъмносиня блуза с кръгла якичка, къси панталони от туид, фигурален чорапогащник и ниски обувки в два цвята.

— Здравейте, вие колежка на Елин Букманс ли сте?

Тя вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна.

Инстинктивно харесах тази млада жена. Харесах стегнатия й кок, който контрастираше с диамантения пиърсинг на едната й ноздра, татуираните арабески, които се виеха зад ухото й и се спускаха надолу, изчезвайки под яката на блузата й, чашата с надпис Reading is sexy, от която пиеше чая си. Рядко ми се случваше такова нещо. Това не беше като влюбване от пръв поглед, а по-скоро бе усещане, което ми подсказваше, че човекът пред мен е от моя, а не от противниковия лагер, нито от огромната ничия земя, населена от всички онези хора, с които никога нямаше да имам нищо общо.

— Казвам се Полин Дьолатур — представи се тя. — Вие нов преподавател ли сте?

— Не съвсем, аз…

— Шегувам се, знам кой сте — Тома Дьогале. Всички ви видяха тази сутрин на Площада на кестените.

— Учих тук доста отдавна — поясних аз. — Може би дори преди да се родите.

— По този въпрос преувеличавате, а ако искате да ми направите комплимент, ще трябва да се постараете повече.

Усмихната, Полин Дьолатур прибра зад ухото си един немирен кичур и спусна крака от стола, за да стане. Сега придобих по- ясна представа какво ми бе харесало в нея. Тя съчетаваше неща, които рядко бяха съвместими: осъзната чувственост, но без грам превзетост, истинска радост от живота и някаква естествена изтънченост, която създаваше впечатлението, че каквото и да направи, то никога няма да е вулгарно.

— Вие не сте оттук, нали?

— Оттук?

— От Южна Франция. От Лазурния бряг.

— Не, аз съм парижанка. Пристигнах преди шест месеца, когато се освободи тази длъжност.

— Навярно ще можете да ми помогнете, Полин. Когато учех тук, се издаваше един ученически вестник, наречен „Курие Сюд“.

— Той и сега се издава.

— Бих искал да направя някои справки в архивите му.

— Ще ви ги донеса. Броевете от коя година ви интересуват?

— Да кажем, учебната 1992–1993 година. Би било чудесно, ако успеете да намерите и годишника от същата година.

— Търсите ли нещо конкретно?

— Информация за ученичка, която учеше в гимназията — Венка Рокуел.

— Разбира се, прословутата Венка Рокуел… Трудно е да не чуеш за нея тук.

— Имате предвид книгата на Стефан Пианели, която Зели се опитва да махне от каталога?

— Имам предвид най-вече онези разглезени момичета, които срещам всеки ден и които се смятат за феминистки, защото са прочели първите три глави на „Разказът на прислужницата“.

— Хетеродитките…

— Те се опитват да се вживеят в образа на това момиче и да го превърнат в нещо като идол, какъвто клетата Венка Рокуел определено не е била.

Полин Дьолатур набра нещо на компютъра си и си записа на листче регистрационните номера на документите, които й бях поискал.

— Идете да седнете, докато ме чакате. Ще отида да потърся папката с броевете на вестника.

Седнах на някогашното си място — в дъното на залата, в една ниша, близо до прозореца. Оттам се откриваше гледка към малко квадратно площадче, което изглеждаше напълно анахронично със своя обрасъл с бръшлян фонтан и калдъръмената си настилка. Обградено с колонада от розов камък, то винаги ми бе приличало на манастирско дворче. Липсваха само грегорианските песнопения, за да се пренесеш в един свят на духовна извисеност.